Лий Чайлд - Време за умиране

— Те са само хора — успокоително подхвърли Ричър. — Трима старци и един кльощав младок. Не притежават магически сили.

— Те са лоши — отвърна жената.

Седяха в кухнята на Джонас Дънкан и закусваха, очаквайки Джейкъб да вземе думата. Всички признаци за решението бяха налице. Не за пръв път Джейкъб потъваше в дълбок размисъл, без да обръща внимание на каквото и да било около себе си, а после изричаше някоя мъдрост или предлагаше задълбочен анализ на ситуацията. А след това правеше предложение, което най-често убиваше няколко заека с един куршум. Затова останалите мълчаха и чакаха. Джонас и Джаспър открито се наслаждаваха на храната, докато Сет изпитваше известни затруднения с нея, тъй като дъвченето му причиняваше болка. Отокът на лицето му беше станал толкова голям, че излизаше извън алуминиевата шина. Сутринта се беше събудил с две огромни синини под очите с размера и цвета на прогнили круши.

Джейкъб остави вилицата и ножа, а после обърса устните си с ръкав. Постави длани на масата и каза:

— Трябва да си зададем един въпрос.

Като домакин Джонас имаше право на първа реакция.

— Какъв въпрос? — попита той.

— Трябва да се запитаме дали не е по-добре да се разделим с част от достойнството и самоуважението си, за да постигнем по-добър резултат.

— Как?

— В момента сме изправени пред една провокация и една заплаха. Автор на провокацията е някакъв непознат, отседнал в мотела, който си пъха носа където не му е работа. Заплахата идва от нашия приятел на юг, който започва да губи търпение. Провокацията може да бъде наказана, но заплахата изобщо не би трябвало да се появява. Точна дата не биваше да има. Но тя вече е определена, следователно трябва да бъде спазена. Няма съмнение, че Сет е постъпил така с убеждението, че това е най-доброто решение за всички нас.

— Как ще се справим? — попита Джонас.

— Нека първо помислим за провокацията. Онзи тип в мотела.

— Искам много да го боли! — изфъфли Сет.

— Всички го искаме, синко. Нали опитахме? Но май не се получи.

— И какво? Нима вече се страхуваме от него?

— Мъничко, сине. Все пак изгубихме трима души. Би било глупаво да не проявим загриженост. А ние не сме глупави, нали? Поне в това никой не би могъл да ни обвини. Оттук и моят въпрос за самоуважението.

— Искаш да го оставим да си отиде?

— Не. Искам да обясним на нашия приятел на юг, че проблемът е именно този непознат. Че той е причината за закъснението. После ще обясним на нашия приятел, че непознатият вече е отстранил двама от хората му, а ако той иска ускоряване на доставката, трябва да им даде шанс да се реваншират. Това ни устройва отвсякъде, нали? Три предимства, напълно самостоятелни. Първо, Сет ще се отърве от въпросните две момчета още сега. Второ, непознатият ще бъде убит или пребит и, трето, временно ще успокоим нашия приятел, който в крайна сметка ще осъзнае, че забавянето не е по наша вина. Ще се увери, че са ни попречили странични обстоятелства, и ще го приеме, защото сигурно и на него му се е случвало. С други думи каузата става обща.

В стаята настъпи тишина.

Пръв я наруши Джаспър Дънкан.

— Предложението ми харесва — обяви той.

— И на мен — рече Джейкъб. — Иначе не бих го направил. Единственият му недостатък е лекият удар по нашето достойнство и самочувствие. Защото не ние ще се справим с човека, дръзнал да се изправи срещу нас, а нашият приятел на юг ще разбере, че на света има проблеми, с които не можем да се справим сами.

— В това няма нищо срамно — поклати глава Джонас. — Става въпрос за изключително сложен бизнес.

— Значи сте на мнение, че неговите хора са по-добри от нашите, така ли? — попита Сет.

— Разбира се, че са по-добри — отвърна Джейкъб. — Не че нашите са лоши, но неговите са наистина големи играчи. Няма място за сравнение. Да забравяме, че нашият приятел на юг трябва да си остане наш приятел. В противен случай може да се превърне в крайно опасен враг.

— Но какво ще стане, ако не успеем с доставката? — попита Джаспър. — Ако нищо не се промени? Ако днес заковем непознатия, но въпреки това не можем да осъществим доставката в рамките на една седмица? Тогава приятелят ни на юг ще разбере, че го мамим.

— Не мисля, че непознатият може да бъде закован за един ден — поклати глава Джейкъб.

— Защо?

— Защото личи, че е опитен. Всички доказателства сочат в тази посока. Вероятно ще ни трябват няколко дни, за да се справим с него. Но през това време камионът ни може да потегли. А дори и да не тръгне, винаги можем да се оправдаем, че мислим за сигурността на стоката, която не бива да напуска страната, преди да решим този проблем. Той може да приеме доводите ни, но може и да не ги приеме.