Лий Чайлд - Време за умиране

— Мотелът обаче си стои.

— Държи се на зъби и нокти. Почти цялата печалба на мистър Винсънт идва от уискито, което продава на доктора.

— Забелязах — кимна Ричър. — Голям оборот.

— Всеки бар има нужда от повече клиенти.

— Но на вас ви плаща.

Жената кимна.

— Мистър Винсънт е добър човек. Помага както може. На практика аз съм фермерка. Тук работя през зимата, за да изкарам още нещичко. Всъщност, за да плащам на фамилията…

— За извозване на реколтата? — вдигна вежди Ричър.

— За мен тарифите са най-високите — уточни тя.

— Защо?

— Стара история. Но няма да се предам.

— За какво става въпрос?

— Не мога да говоря — отвърна жената. — Темата е табу. От нея започват всички неприятности. На практика стана така, че сбърках. Обвинението се оказа фалшиво.

Ричър стана от леглото и се насочи към банята. Наплиска лицето си със студена вода и изми зъбите си. Зад него жената свали завивките от леглото с опитни движения. Чаршафите отидоха в единия край, а одеялата — в другия.

— Пътувате за Вирджиния — обяви тя.

— Случайно да знаете и номера на социалната ми осигуровка? — подхвърли Ричър.

— Докторът споделил с жена си, че сте работили във военната полиция.

— Някога. Вече не.

— А сега?

— Сега съм гладен.

— Тук не сервираме закуска.

— А къде мога да хапна?

— Южно от тук има закусвалня. На около час път с кола, близо до града. Там общинските ченгета си пият сутрешното кафе и ядат понички.

— Страхотно!

Камериерката излезе от бунгалото и взе комплект чисти чаршафи от количката, която стоеше на алеята. Долни и горни, плюс калъфка за възглавницата.

— Колко ви плаща Винсънт? — подвикна след нея Ричър.

— Минималната заплата — отвърна тя. — Не може да си позволи повече.

— Аз ще ви платя повече, ако ми приготвите закуска.

— Къде?

— В дома ви.

— Рисковано е.

— Защо? Толкова лоша готвачка ли сте?

По лицето й пробяга усмивка.

— Давате ли бакшиш?

— Ако кафето е хубаво.

— Използвам машината на майка ми.

— А нейното кафе добро ли беше?

— Най-доброто.

— Значи имаме сделка.

— Не знам — проточи жената.

— Едва ли ще започнат да обискират къщите една по една — успокои я той. — Очакват да ме спипат някъде на открито.

— А когато не успеят?

— Нямате причини за тревога. Дотогава ще бъда далеч. Обичам закуската като всеки нормален човек, но не й отделям по няколко часа.

Жената се поколеба известно време, притиснала изгладена калъфка към гърдите си. Като знаме. Или като средство за защита.

— Добре — кимна най-сетне тя.

На седемстотин и двайсет километра на север се разсъмна малко по-късно, заради географската ширина. Сивият пикап продължаваше да препречва песъчливата пътека. Притихнал, покрит с ледени капчици роса. Шофьорът се събуди, излезе навън и се облекчи до близкото дърво. После пийна малко вода, хапна едно десертно блокче и се върна в спалния чувал. От там гледаше как зората се промъква над боровите връхчета. Знаеше, че ще остане тук най-малко един ден, може би два, а в най-лошия случай — три-четири. Но после го чакаха цял куп пари и забавления, заради които си струваше да кисне в тая пустош.

Освен това беше търпелив и изпълнителен по природа.

Ричър стоеше в средата на стаята, а камериерката шеташе около него. Леглото беше изпънато като по конец, кърпите в банята бяха сменени, а под огледалото кацнаха неразпечатано флаконче шампоан и сапун в хартиена опаковка. Тоалетната чиния се сдоби със стерилна лента. После жената отиде да докара пикапа си — стар, очукан и ръждив, с износени гуми и раздрънкано окачване. Тя заобиколи потрошеното субару и спря с дясната си врата пред бунгалото. После се огледа и на лицето й се изписа нерешителност. Очевидно й мина през ума да натисне газта и да потегли без Ричър. Но не го направи. Наведе се над седалката, отвори дясната врата и махна с ръка. Побързайте .

Ричър се подчини.

— Ако видим някой по пътя, ще легнете долу, ясно?

Той се съгласи, въпреки че кабината беше доста тясна за подобен вид упражнения. Старият шевролет беше с износена и мръсна тапицерия от винил. Колената на Ричър опираха в арматурното табло, между задното стъкло и облегалката нямаше никакво разстояние.

— Дайте една торбичка — подхвърли той.

— Защо ви е?

— Да я нахлузя на главата си.

— Не е смешно — каза тя и натисна педала.

Износената скоростна кутия изпълни командата с известно закъснение, нещо под капака издаде странен шум. Двигателят затрака като повреден мотоциклет. Колата напусна паркинга, зави наляво и пое на юг. Нямаше никакъв трафик. На дневна светлина земята изглеждаше плоска, безлична, безкрайна и заскрежена. Небето над нея беше безцветно. След пет минути Ричър забеляза двете стари сгради на запад. Наклонения хамбар и ниската барака, в която беше скрил плячкосания пикап. Три минути по-късно минаха покрай трите къщи на фамилията Дънкан, стърчащи самотно в края на общата алея. Ръцете на жената здраво стискаха волана. Той забеляза, че е кръстосала пръстите на дясната си ръка. Тя гледаше не толкова пътя пред себе си, колкото в огледалото за обратно виждане. Така изминаха около километър и половина, после тя най-сетне изпусна въздуха от гърдите си и видимо се отпусна.