Лий Чайлд - Време за умиране

— А какво си правила двайсет минути в негова компания? Да не сте се чукали?

— Не.

— А с мен ще се чукаш ли?

Жената не отговори.

— Срамежлива си, а? — попита Касано. — Стеснителна? Езика ли си глътна?

Ръката му пропълзя два сантиметра по-нагоре. Езикът му близна ухото й и тя инстинктивно се отдръпна. Изви се в кръста и дръпна главата си.

— Хайде, скъпа, върни се — промърмори той.

Тя не помръдна.

— Върни се! — повтори малко по-високо той.

Тя изправи гръб, а той си помисли, че ще повърне. Това не биваше да става. Не и върху скъпите му дрехи. Все пак я близна по ухото още веднъж просто за да й покаже кой командва. Манчини тресна още един юмрук на доктора — ей така, за кеф. Двамата бяха просто пътници, които обикаляха района, за да си свършат работата. Но явно си губеха времето в Небраска. Тук никой нищо не знаеше. Земята наоколо беше гола като лунна повърхност, без следа от някаква дейност. Защо да стоят повече? Явно онзи тип Ричър отдавна си бе плюл на петите и бе стигнал Омаха още преди изгрев-слънце. Местните ченгета изобщо не бяха забелязали откраднатия пикап просто защото ги мързеше и по цял ден зяпаха мухите. Както не бяха забелязали и камионите, доставящи месеци наред стоката от Канада до Вегас. Нито един от тях.

Тъпаци.

Селяндури.

Малоумници.

Всичките са такива.

Касано рязко се изправи. Съпругата на доктора изпадна от скута му и се просна на пода. Манчини нанесе един последен удар в лицето на доктора, а после последва колегата си навън, където ги чакаше наетата импала.

Ричър крачеше напред, като продължаваше да спазва почетно разстояние от тъмнеещите в далечината къщи. Беше свикнал да ходи пеша като всички войници. Понякога, най-вече по време на бързо настъпление, това беше единственият начин да се заемат благоприятни позиции. Войниците го знаеха и бяха обучавани за това. Така беше още от римско време и нещата нямаше да се променят никога. Ричър продължаваше да върви напред с равномерна крачка, доволен от скоростта, с която се придвижваше. Междувременно не пропускаше да се наслаждава на малките компенсации на ходенето — най-вече на чистия въздух и свежата миризма на пръст.

После му замириса на нещо друго.

Пред очите му изплуваха храсти, заемащи площ колкото малка горичка. Къпини и шипки, бог знае защо пощадени от плуговете. Оголени през зимата, но все така трънливи. От тях, леко вдясно се издигаше тънка струйка дим, която ветрецът разстилаше хоризонтално, правейки я почти невидима. С характерна миризма, която нямаше нищо общо нито с горящи съчки, нито със запалена цигара.

Марихуана.

Ричър познаваше миризмата. Като всички ченгета, включително и военните. Военнослужещите се друсаха като всички други, понякога и на пост. Това, което стигаше до ноздрите му в момента, приличаше на добро домашно производство, което няма нищо общо с боклука, внасян от Мексико. И защо не? Царевичните полета на Небраска със сигурност предлагаха отлични условия за нелегално отглеждане на марихуана. Няколко лехи сред високите човешки бой царевици на стотина метра от пътя са отлично място за тайни насаждения. Далеч по-печеливши от царевицата, дори когато отглеждането й се субсидира от държавата. А местните трябваше да мислят и за транспортните разходи, свързани с прибирането на реколтата. Може би някой изпробваше качеството на реколтата си, изчислявайки наум цената, която щеше да й вземе.

Оказа се, че този някой е хлапе. Момче на петнайсет-шестнайсет години. Ричър го откри сред храсталаците, които стигаха до гърдите му. Височко за възрастта си, кльощаво, с разделена на път коса. Беше облечено с дебели панталони и плътна шуба, останала от някогашната армия на Западна Германия. Седеше върху разгъната найлонова торбичка, опряло гръб на къс скала, стърчащ между шубраците. Коленете му бяха прибрани към гърдите. Камъкът имаше назъбена форма, сякаш се беше откъснал от някоя голяма скала и се беше дотъркалял до тук. Именно той беше причината плуговете да заобикалят храсталаците. Големите трактори завиват трудно, а природата се беше погрижила за останалото. Момчето на свой ред също се беше възползвало и се беше скрило от света, за да се отдаде на забраненото удоволствие. Може би не ставаше въпрос за промишлено отглеждане на марихуана. Може би всичко беше дело на ентусиазиран аматьор, поръчал по интернет тревата от Боулдър или Сан Франциско.

— Здрасти — рече Ричър.

— Здрасти, пич — добродушно отвърна момчето. Явно не летеше из висините. По всяка вероятност имаше достатъчно опит и знаеше кога прекалява и кога тревата не му стига. По лицето му личеше, че мисловните процеси в главата му са приятно забавени. Първият от тях беше очевиден: Гепиха ли ме? Вторият беше по-успокоителен: Не, няма начин.