Лий Чайлд - Време за умиране

„Порт Ванкувър“ се беше обединила с „Порт Фрейзър Ривър“ и „Порт Фрейзър Ривър — север“ в нова компания — „Порт-Метро Ванкувър“. Това бе най-голямото пристанище на Канада и северозападната част на тихоокеанското крайбрежие на САЩ, четвърто по големина по западното крайбрежие на Северна Америка и пето по големина за цялата Северна Америка. Простираше се на площ от шестстотин километра по брега на океана и разполагаше с двайсет и пет самостоятелни терминала, които обработваха 3000 кораба годишно с общо карго от сто милиона тона. Което означаваше обработката на повече от четвърт милион тона карго дневно, превозвано почти изцяло в унифицирани контейнери, въведени от Министерството на отбраната на Съединените щати през 50-те години на миналия век.

Унифицираните контейнери представляваха продълговати сандъци от гофрирана ламарина, които можеха да се превозват с различни транспортни средства — кораби, железопътни платформи или автомобилни влекачи. Оттам идваше и наименованието им. Височината и широчината им бяха малко над 2,40 метра, а най-късите от тях рядко бяха под шест метра. Обикновено бяха дълги 12 метра, но се срещаха и такива с дължина от 13,50, 15 или 16,50. Стандартните им размери за нуждите на трафика се изчисляваха на базата на минималната дължина. Това означаваше, че шестметровият контейнер се смяташе за една транспортна единица, 12-метровият — за две, и така нататък. „Порт-Метро Ванкувър“ обработваше по два милиона транспортни единици годишно.

Доставката на Дънкан пристигна в шестметров контейнер. Най-късият възможен — една транспортна единица. С брутно тегло 2771 кг и нетно тегло 2199 кг. Което означаваше, че теглото на стоката в контейнера възлизаше на 572 кг при възможност за превоз на 27 215 кг. Другояче казано, железният сандък беше около 98% празен. Но имайки предвид стоката вътре, прахосничеството не беше толкова голямо, колкото изглеждаше. Защото един килограм от нея струваше по-скъпо от един килограм злато.

Контейнерът беше разтоварен от борда на южнокорейския кораб с помощта на подемен кран, който меко го приземи на канадска територия. От там почти веднага го пое друг кран, който го премести до зоната за проверка. Автоматична камера разчете кода на контейнера, който представляваше комбинация от четири латински букви и седем цифри. Тя съобщаваше на компютрите в „Порт-Метро Ванкувър“ кой е собственикът на контейнера, къде е натоварен, какво има в него и дали съдържанието му е предварително декларирано пред канадската митница. Всичко дотук беше фалшиво. Зрънце истина имаше в транспортната информация, която показваше на компютрите закъде и кога ще отпътува контейнерът — във вътрешността на Канада чрез незабавно прехвърляне на влекач, който вече го чакаше. Затова го прекараха през системата за откриване на радиоактивни материали, която, разбира се, не показа наличието на такива, а после го оставиха в зоната за незабавно транспортиране. На този етап пристанищните компютри автоматично изпратиха есемес до чакащия шофьор на камиона, който запали двигателя и зае мястото си под крана. След минута вече се насочваше към изхода на пристанището, след десет излезе през главния портал и пое на изток. Контейнерът гордо се пъчеше върху два пъти по-дългото от него ремарке, а мощната машина почти не усещаше тежестта му.

Ричър измина още стотина метра по разровената земя, после спря и внимателно се огледа. Пред него всичко беше спокойно. На запад и на изток — също. Само плоска като тепсия земя, стигаща до хоризонта. Но зад него, далеч на юг, се появи пикап. На километър и половина, може би на два. Движеше се направо през нивите и подскачаше по дупките и неравностите. Хромираната му броня хвърляше мътни отблясъци. Не се движеше право към него, но поддържаше приблизително същата посока.

Ричър приклекна. Преобладаващите цветове на дрехите му бяха кафяво и масленозелено като тези на зимната степ. Гниещи стебла и листа, бучки плодородна почва между тях, напукани от студа и ветровете. Във въздуха все още се усещаше влага. Увиснала ниско над земята, неподвижна и невидима.

Пикапът на юг от него продължаваше да се движи. Беше приблизително в средата на огромното поле и криволичеше наляво-надясно според неравностите на терена. Правеше го ритмично, като позволяваше на водача да оглежда хоризонта от всички страни, сякаш използваше мощен прожектор.

Ричър остана в клекнало положение. Неподвижните мишени привличат много по-малко внимание от подвижните. Но пикапът рано или късно щеше да го приближи. Това беше неизбежно и означаваше, че в даден момент той трябва да се раздвижи. Но накъде да тръгне? Тук нямаше естествени укрития. Нямаше нито хълмове и гори, нито реки и потоци. Нямаше нищо. А и той не беше от най-добрите бегачи. Липсваше му подвижност. Не че някой бърз и подвижен тип може да спечели надбягването с автомобил, който се движи по плоска и равна до хоризонта земя.