Лий Чайлд - Време за умиране

Пикапът продължи да се приближава. Малка точка на хоризонта. Бавна, търпелива и методична. Наляво, направо, после надясно. При завоите надясно се насочваше точно към него. В момента беше на около километър. Ричър все още не можеше да различи водача зад волана. Което означаваше, че и водачът не го виждаше. Засега. Но това беше въпрос на време. Прецени, че приклекналата му фигура ще стане забележима на разстояние от около двеста метра. Или сто и петдесет, ако предното стъкло е зацапано. А може би и сто, ако водачът е късоглед, отегчен или ленив. После щеше да настъпи миг на осъзнаване, последван от рязко увеличение на скоростта. На този терен тя щеше да бъде не повече от петдесет километра в час. Което означаваше между седем и петнайсет секунди до осъществяването на контакта.

Твърде недостатъчно.

По-добре да тръгне рано, отколкото късно.

Но накъде?

Ричър се завъртя бавно и предпазливо. На изток нямаше нищо. На запад — също. Но на около триста метра на север тъмнееха храсталаците, които отдавна беше забелязал. Вторите за три километра. Миниатюрна горичка от високи до гърдите храсти, повечето от тях къпини и шипки. Голи и обезлистени, но обсипани с остри бодли. Пожалени от плуговете. Първата горичка дължеше спасението си на големия камък в средата. По всяка вероятност и тази пред него криеше нещо подобно. На земята едва ли съществуваше фермер, който само от сантиментални чувства щеше да пощади дивите храсти в продължение на години.

Трябваше да стигне до тях.

Триста метра за Ричър. Шейсет секунди, защото се движеше тромаво.

Хиляда метра за пикапа. Седемдесет секунди, защото бе по-бърз.

Разлика от десет секунди.

Ричър се изправи и хукна към храсталаците.

Тичаше на тромави скокове, размахваше ръце и дишаше тежко с отворена уста. Десет, метра, двайсет, трийсет. После четирийсет, петдесет. Далеч зад себе си долови приглушеното ръмжене на дизелов двигател. Не се обърна. Продължи напред. С препъване и подхлъзване. С ужасното чувство, че се движи твърде бавно.

Двеста метра до храстите.

Продължи да тича колкото го държат краката. През цялото време чуваше пикапа зад гърба си. Все още приглушен, все още успокояващо далеч. Но бързо се приближаваше. Двигателят работеше на високи обороти, шумно засмуквайки въздух. Ремъците свистяха, пружините скърцаха, колелата преодоляваха неравностите с глух тътен.

Сто метра до храстите.

Ричър рискува да погледне назад. Пикапът се оказа по-далеч, отколкото беше предполагал. Явно беше попаднал на труден терен. Но разстоянието помежду им стабилно се скъсяваше. Всъщност не беше пикап, а джип. Местно производство. Тъмночервен, доста употребяван. С висока тъпа муцуна и никелирана броня с размерите на вана.

Оставаха петдесет метра. Десет секунди. Ричър спря на двайсет метра от храсталаците и се обърна с лице на юг. Стоеше неподвижно, дишаше тежко. Вдигна ръце на височината на раменете си.

Ела и ме хвани.

Тежката машина продължаваше напред. Право срещу него. Той направи голяма крачка надясно. После втора, трета. Постигна абсолютно права линия между тъпата муцуна и себе си. Скритият в шубраците камък остана точно зад гърба му. Джипът приближаваше. Той започна да отстъпва назад, като подтичваше на пръсти, без да отделя очи от кабината. Джипът неумолимо скъсяваше разстоянието. С ръмжене, подскачане и лъкатушене. Двайсет метра, десет, пет. Ричър се движеше заедно с него. В мига, в който усети докосването на първите бодли по прасците си, той отскочи встрани, претърколи се и зачака предницата да се забие в храстите и да се размаже в скалата.

Но това не се случи.

Човекът зад волана рязко натисна спирачката. Каросерията поднесе, предната броня потъна на около метър в храстите и спря. Местно момче, което знаеше какво крият подобни места. Скоростите изскърцаха. Шофьорът включи на заден и измъкна джипа от храстите. После включи на първа. Джипът се понесе право напред, бърз и огромен. Гумите бяха с дебел грайфер и бели, силно зацапани надписи отстрани. Зад тях се вдигаха малки облачета прах. Четири по четири. Мощният двигател виеше. Проснат на земята, Ричър виждаше пружините и амортисьорите, извивката на ауспусите и големите колкото футболни топки диференциали. В следващия миг се изправи, финтира надясно и се хвърли наляво, като се претърколи на земята. Шофьорът рязко нави волана, но не успя да го уцели, размазвайки кухи буци пръст на трийсет сантиметра от лицето му. Лъхна го миризма на нагорещено масло, бензин и изгорели газове. Връхлетя го какофония от звуци — ревът на двигателя, стърженето на скоростите, скърцането на пружините. Джипът отново включи на заден и се понесе към него със задницата напред. Изправил се на колене, Ричър имаше една секунда да вземе решение. Накъде? Навътре или навън? В шубраците или на открито?