Лий Чайлд - Време за умиране

— Къде може да бъде?

— Навсякъде. Най-вероятно под стълбите или зад бойлера. Той е достатъчно голям.

Като следваха лъча на фенерчето, двамата прекосиха коридора и спряха пред вратата на мазето.

— Отвори и се дръпни назад — каза футболистът с пушката. — Аз влизам, а ти тръгваш след мен. Ще слизам бавно и ще въртя оръжието във всички посоки. Предупреди ме, ако го видиш пръв. Трябва да поддържаме непрекъснат контакт.

— Ясно — кимна другият, сложи ръка на бравата и добави: — Сигурни сме, нали?

— Аз съм готов.

— Добре, на три. Ти броиш.

— Едно — започна младежът с пушката. — Две…

— Чакай — спря го колегата му. — Онзи може да е от другата страна на вратата.

— В горния край на стълбите?

— Да. За да ни скочи, преди да сме готови.

— Мислиш ли? Това означава, че дебне повече от час.

— Понякога дебнат и по цял ден.

— Само снайперистите. Но тоя не е снайперист.

— Въпреки това е възможно.

— Най-вероятно е клекнал зад бойлера.

— Но може и да не е там.

— Мога да стрелям направо през вратата.

— Но ако не е там, ще бъде предупреден.

— Ще бъде предупреден в мига, в който зърне светлината на фенерчето.

— Вратата е стоманена. Нали чу какво каза Сет?

— Какво правим тогава? — озърна се партньорът му с пушката.

— Можем да изчакаме до разсъмване.

Отегчение, раздразнение, нетърпение, унижение.

— Не — поклати глава той.

— Добре. Ето какво ще направим: аз ще отворя рязко, а ти ще стреляш веднага. Надолу, където би трябвало да са краката му. Или където стои. Просто за всеки случай. Не чакай да го видиш, а просто натисни спусъка.

— Добре. Но после трябва да се спуснем адски бързо.

— Точно така. Той ще бъде в шок. Бас държа, че пушката гърми като оръдие. Готов ли си?

— Готов съм.

Здравенякът с пушката изчисли на око мястото, което беше нужно на вратата да се отвори, пристъпи крачка напред и притисна приклада в рамото си. После примижа с едно око и уви пръст около спусъка.

— Цели се ниско — напомни му другият.

Светлият кръг се насочи към долната част на вратата.

— На три. Ти броиш.

— Едно.

— Две.

— Три.

Първият натисна бравата и рязко отвори вратата. Вторият стреля. От дулото изскочи дълъг огнен език, последван от оглушителен трясък.

След като разгледа електрическото табло, Ричър стигна до решението да изключи всички бушони. Заради човешката природа. Беше убеден, че футболистите не са перфектни часови. На практика перфектни часови няма и това е един от сериозните проблеми в армията. Скуката постепенно взема връх, вниманието намалява, дисциплината също. Историята на армията е пълна с трагични примери за неадекватно поведение на часовите. А тези футболисти дори не бяха служили. По негова преценка двамата горе щяха да бъдат нащрек най-много десет-петнайсет минути. После щяха да станат небрежни. Щяха да тръгнат да си правят кафе, да пуснат телевизора и да се настанят удобно пред него. Отпусна им половин час за всичко, а после изключи всички бушони наведнъж, лишавайки ги от всякакви забавления.

И зачака човешката природа да се прояви. Двамата над главата му бяха свикнали да доминират, да вършат нещата по свой начин, да получават каквото искат, да побеждават. Лишаването от телевизия, отопление или кафе не означаваше, че е настъпил краят на света, но за типове като онези горе то бе равносилно на предизвикателно забит в гърдите пръст пред някой бар. Провокация, която ще ги яде отвътре и която не можеха да пренебрегнат. Провокация, на която в крайна сметка щяха да реагират заради егото си. Отначало с гняв и заплахи, а после и с интервенция. Която най-вероятно щеше да бъде глупава и недобре обмислена.

Такава е човешката природа.

Ричър дръпна прекъсвачите и пипнешком пое нагоре по стълбите. Спря на място и залепи ухо за вратата. Дебела и солидна, тя не пропускаше кой знае колко звуци. Първо долови блъскането с длани по нея, последвано от писъка на съпругата на доктора, който бързо заглъхна. Ясно доказателство за неумела инсценировка. Често му се беше случвало да слуша човешки писъци и умееше да различава истинските от фалшивите.

Сгуши се в мрака и зачака. Около час всичко остана спокойно. По-дълго, отколкото си беше мислил. Всички грубияни са страхливци, но тези двамата се оказаха много зле. В крайна сметка имаха пушка, да ги вземат дяволите! И със сигурност бяха намерили някое фенерче. Какво още чакаха, по дяволите? Разрешение от мама?

Продължи да чака.