Лий Чайлд - Време за умиране

— Аз също.

— Какво ще правим тогава?

— Ще го чакаме да излезе. Той се мисли за голям хитрец, ама не е. Просто ще си седим на тъмно. Не е сложно, всеки може да го направи.

Тръгнаха към дневната, следвайки танцуващата светлина на фенерчето. Настаниха се един до друг на канапето, а ремингтънът легна между тях. Изключиха фенерчето, за да пестят батерията. Стаята потъна в непрогледен мрак. Тих и студен.

Иранецът измина стотина метра успоредно на алеята за коли и стигна оградата на юг, която препречваше пътя му. Тя маркираше долната лява част на имота на Дънкан, която беше във формата на буквата Т. Беше изработена от десетсантиметрови винкели, наредени един над друг. Сравнително лесна за преодоляване. Той я прескочи без проблеми, спря и се огледа. Трите пикапа и маздата бяха паркирани вляво от него, а най-южната къща се намираше точно отпред. Само тази в средата беше тъмна. В южната и северната се виждаше слаба светлина. Сякаш се използваха вътрешните стаи, светлината от които стигаше до предните прозорци благодарение на отворените врати. Във въздуха се носеше миризмата на горящи дърва. Но не се чуваше нищо, включително и приглушени разговори. Човекът на Махмейни се поколеба накъде да тръгне. Наляво или надясно?

Касано и Манчини прекосиха тъмното и пусто поле. Пред тях тъмнееше средната къща, която, доколкото им беше известно, принадлежеше на Джонас. За разлика от нея съседните къщи светеха. Светлината идваше от кухненските прозорци и очертаваше ярки правоъгълници в буренясалия заден двор. Касано беше наясно, че макар и почти погълнат от почвата, чакълът все пак щеше да издава шум. По-рано през деня го беше изпробвал, когато бе излязъл навън, за да разговаря на спокойствие с Роси. Следователно беше най-добре да останат от вътрешната страна на оградата в далечния край на парцела. От там можеха да стигнат до сградите почти без риск да бъдат чути. Но към коя от тях да се насочат? Лявата или може би дясната? Към къщата на Джаспър или към тази на Джейкъб?

Всички членове на фамилията Дънкан бяха в мазето на Джаспър и ровеха из кашоните с надеждата да открият още някоя ампула животинска упойка. Последните количества от препарата за упояване на прасета бяха използвани за носа на Сет, но ръката му и бездруго се нуждаеше от нещо по-силно. Два от пръстите бяха толкова подути, че кожата сякаш щеше да се пръсне. Джаспър се сети, че има нещо за коне, и предложи да го инжектират в китката на Сет. Без да е лекар, той беше стигнал до заключението, че и при хората, и при конете става въпрос за препарат, който по някакъв начин въздейства върху нервите. Какво друго?

Сет не се оплакваше от забавянето. Според Джаспър той приемаше ситуацията много добре. Явно растеше и помъдряваше. Беше сприхав, когато се оказа със счупен нос, но сега в поведението му имаше видима промяна. Очевидно беше доволен, че е успял да залови нападателя си сам, без чужда помощ. Радостта от това постижение и перспективата за скорошно отмъщение бяха една добра анестезия.

— Това ли е? — попита Джонас и вдигна някакво кръгло кафяво шишенце. Етикетът му беше размазан, но по него все пак личаха някакви неразбираеми думи, вероятно на латински. Джаспър присви очи в здрача, после кимна.

— Браво на теб. Откри го.

После над главите им прозвучаха тежки стъпки.

Джейкъб беше пръв на стълбите, които извеждаха от мазето. В първия миг помисли, че се е отбил някой от футболистите, но подовете на къщите им бяха направени по типичния за провинциална Америка начин — от дебели, изрязани от сърцевината на борови трупи дъски, тежки и плътни, пропускащи само шум, но без детайли. Затова не беше възможно да се определи кой точно се бе появил в къщата. В коридора нямаше никой, но в кухнята завари дребен и жилав мъж с мургава кожа и безизразен поглед. Дрехите му бяха измачкани и неособено чисти, носеше закопчана риза без вратовръзка. В лявата си ръка държеше нож, а в дясната стискаше пистолет. Ножът висеше с острието надолу, но пистолетът беше насочен в гърдите на Джейкъб, който се закова на място.

Непознатият остава ножа на кухненската маса и доближи пръст до устните си.

Джейкъб не издаде нито звук.

Миг по-късно в кухнята нахлуха братята му и синът му, твърде бързо, за да бъдат спрени. Непознатият започна да движи пистолета си наляво-надясно. Четиримата Дънкан се наредиха един до друг, рамо до рамо. Мъжът завъртя китката си и дулото заподскача нагоре-надолу. Никой не помръдна.