Лий Чайлд - Време за умиране

Футболистът в коридора се отлепи от стената и застана неподвижен. Партньорът му спусна краката си на пода и изправи гръб.

— Какво стана? — попита той.

— Не знам — отвърна другият.

— Докторе?

Докторът стана от мястото си на масата и се запрепъва към вратата.

— Токът спря — рече той.

— Сериозно ли говориш, Шерлок? Да не си забравил да си платиш сметката?

— Не е това.

— А какво е?

— Може би са го спрели в целия район.

Онзи в дневната пристъпи към прозореца и надникна навън.

— Как да разбереш в тази тъмница, по дяволите? — изруга той.

— Къде са бушоните? — обади се партньорът му в коридора.

— В мазето — отвърна докторът.

— Работата е ясна. Ричър се е свестил и ни прави номера. — Младежът си проправи път към вратата на мазето, опипвайки стената с ръце. После удари с юмрук по солидното покритие: — Включи тока, задник!

Никакъв отговор.

Къщата тънеше в непрогледен мрак.

— Ричър, включи бушоните!

Отговор не последва.

Студ и мрак.

Здравенякът от дневната започна да си проправя път към коридора.

— Може би не се е свестил — промърмори той. — Може би наистина са спрели тока централно.

— Имаш ли фенерче, докторе? — попита колегата му.

— Имам, но в гаража.

— Иди да го вземеш.

— Не виждам нищо.

— Ще се оправиш.

Докторът колебливо се повлече по коридора. Разперените му пръсти докосваха стената. С първия от футболистите се сблъска директно, а втория успя да заобиколи. Добра се до кухнята, където налетя първо на някакъв стол, а после бедрото му влезе в болезнено съприкосновение с ръба на масата. Не им е лесно на слепците, въздъхна той и плъзна пръсти по плота, мивката и печката. Целта му беше мокрото помещение в съседство, срещу което се намираше вратата за гаража. Успя да я напипа с протегнати напред ръце, завъртя се на деветдесет градуса и натисна бравата.

Миг по-късно се озова в студеното помещение. Насочи се към работната маса и пръстите му започнаха да изследват старателно подредените инструменти на стената над нея. Чук, който можеше да свърши работа за някой тежък удар. Отвертки, които ставаха за ръгане. Френски ключове, ледени при докосване. Откри пластмасовия цилиндър на фенерчето и го откачи от куката. Натисна копчето. Появи се слаба жълтеникава светлина. Удари го в дланта си и светлината стана малко по-силна. Обърна се и видя футболиста на крачка от себе си. Онзи, който допреди малко се излежаваше в дневната.

Здравенякът издърпа фенерчето от ръцете му, опря го под брадичката си и се ухили. Заприлича на онези осветени отвътре маски, които децата използват на Хелоуин.

— Добра работа, докторе — похвали го той, обърна се и тръгна обратно, осветявайки пътя пред себе си. Докторът тръгна след него. — Върни се в трапезарията — процеди той, пропусна го пред себе си и добави: — Всички оставате на място, без да мърдате.

После затвори вратата.

— А сега какво? — подхвърли партньорът му.

— Трябва да разберем дали Ричър се е свестил — отвърна здравенякът с фенерчето.

— Халосахме го здравата — поклати глава партньорът му.

— Какво е предположението ти?

— А твоето?

Вместо отговор младежът с фенерчето прекоси коридора към вратата на мазето и заблъска с длан по нея.

— Ричър! Ако не включиш осветлението, тук ще стане лошо! — извика той.

Отговор нямаше.

Пълна тишина.

— Не се шегувам, Ричър! — изрева онзи с фенерчето и нанесе поредния силен удар по вратата. — Включи проклетото осветление!

Никакъв отговор.

Пълна тишина.

— А сега какво? — попита другият.

— Доведи жената на доктора! — заповяда партньорът му и обърна светлината към вратата на трапезарията. Колегата му изчезна зад нея и миг по-късно се появи със съпругата на доктора, като я държеше за лакътя. — Започвай да крещиш! — извика здравенякът с фенерчето.

— Какво?!

— Започвай или аз ще те накарам да викаш!

Жената примигна на светлината, напълни дробовете си с въздух и нададе продължителен вик. Когато спря, онзи с фенерчето отново заблъска по вратата.

— Чу ли това, задник?

Не получи отговор.

Пълна тишина.

Той махна в обратна посока и колегата му дръпна жената обратно към трапезарията.

— Сега какво? — попита той, след като затвори вратата.

— Ще чакаме да се съмне — отвърна партньорът с фенерчето.

— Дотогава има четири часа.

— Предложи нещо по-добро.

— Можем да се обадим на шефовете.

— Те ще ни кажат да се оправяме сами.

— Аз няма да вляза в мазето. Не и докато онзи тип е вътре.