Лий Чайлд - Време за умиране

Капакът на багажника се отвори и бавно започна да се вдига, задвижен от миниатюрните моторчета на хидравликата. Спря едва когато стигна вертикално положение. Видимостта през задното стъкло тотално изчезна.

Лошо.

По всяка вероятност багажникът беше оборудван и с осветление. Слаба лампичка с жълтеникава светлина, която обаче сигурно изглежда като светлина на прожектор в мрака.

Много лошо.

Без да мисли, той натисна бутона още веднъж. Измина цяла секунда, преди той да си даде сметка какво очакваше — капакът да се затвори, бавно и покорно. Като отоплението на седалките и радиото. Но това не се случи, разбира се. Ключалката само изщрака, хидравликата забръмча, после утихна. Капакът не помръдна от мястото си.

Беше широко отворен и напълно блокиращ видимостта.

Налагаше се да слезе от колата и да го затвори с ръка.

Трите пълни дни присъствие в района даваха решително предимство на Роберто Касано и Анджело Манчини пред екипа на Махмейни. Защото вече познаваха всяка гънка на местността в буквалния смисъл на думата. И се бяха убедили с очите си, че гънки на практика няма, защото земята беше пуста и равна. Като гигантска, оцветена в кафяво маса за билярд. Ниви с огромна площ, без синори, без храсти и дървета. Без никакви природни препятствия. Само равна замръзнала земя. Толкова равна, че спокойно я обикаляха с обикновен градски автомобил. Все едно, че плаваха с малка платноходка в спокойно море. Освен това вече познаваха отблизо имота на Дънкан. Бяха влизали вътре, бяха го обикаляли отвсякъде, бяха се промъквали с колата зад него — бавно и предпазливо, с изключени светлини, мастиленосини и напълно невидими в мрака. Знаеха откъде могат да прескочат недовършената ограда и да атакуват в тил. Изненадата беше всичко. Може би отпред бяха поставили наблюдатели, но отзад щяха да стигнат директно до фамилията Дънкан и хората на Махмейни, настанили се около някоя от кухненските маси да обсъдят последните изменения в своите делови отношения, може би с чаши евтин бърбън в ръце.

Два пистолетни изстрела щяха да са добър край на задушевния разговор.

Касано изключи светлините малко преди да се изравнят с мотела. Фордът все още гореше на паркинга, но пламъците вече утихваха. От изгорелите гуми все още се издигаха плътни струи мазен дим, ниски пламъчета ближеха пропития с моторно масло чакъл. Хората на Сафир се бяха превърнали в тъмни сенки, двойно по-малки от това, което представляваха като живи, сгърчени върху оголените пружини на седалките, с раззинати в беззвучен писък усти, оголени черепи и стърчащи като клони ръце. Манчини се усмихна, докато Касано се плъзна покрай тях с изключени светлини и насочи колата обратно към пътя. Бавно и внимателно, като се ориентираше само по лунната светлина.

На шест километра южно от мотела и на километър и половина северно от фермата на Дънкан той намали още повече, после завъртя волана и пое направо през нивите. Пружините заскърцаха, воланът заподскача в ръцете му. Но колата напредваше без никакви проблеми. Като ограничи скоростта на трийсет километра в час, Касано описа широк кръг, с който целеше да се приближи на около осемстотин метра от задната част на имота. Това щеше да му отнеме две минути, не повече. В един момент му се наложи да скочи на спирачките, за да заобиколи малка, обрасла с храсталаци могила. Зад нея се появи изгорелият скелет на джип, сякаш изскочил от нищото. Черен, на пепеливи ивици. Свидетелство за работата на Ричър по-рано през деня. След него препятствия нямаше. Пред очите им изплува петно жълтеникава светлина, подканяща като фар на познато пристанище. Кухненски прозорец, загатващ за топлина и уют. В най-южната от трите къщи. Домът на Джейкъб Дънкан. Най-важният от всички.

Наемникът на Махмейни слезе от кадилака и се закова на място. Очите му обходиха околността във всички посоки — на изток и на запад, на север и на юг. Нищо не помръдваше. Затвори вратата откъм шофьорското място, за да угасне лампата в купето. После пристъпи към багажника. Оказа се прав — вътре също светеше малка лампичка, разсеяна и бледа във влажната мъгла. Невидима отпред, но сериозен проблем отзад. Човешкото око е много чувствително.

Направи още една крачка, подмина задната врата и вдигна лявата си ръка с дланта надолу. Сякаш вече усещаше познатото движение, което беше правил хиляди пъти. Дланта му се насочи трийсетина сантиметра навътре, към средата на капака. Така щеше да натисне едновременно и двете пружини, които го държаха вдигнат. За да не се наклони, за да могат пружините едновременно да се свият и да го захлопнат меко. Заключващият механизъм щеше да свърши останалото.