Лий Чайлд: Аферата

Десет минути по-късно потокът започна да изтънява. Разстоянието между колите значително се увеличи. В далечината зърнах оределите фарове, които напускаха паркинга. Последните десетина коли се точиха покрай мен в продължение на цяла минута. Никоя от тях не беше масленозелен служебен седан. Най-отзад се люшкаше някакъв стар понтиак, очукан и доста раздрънкан. Подмине ли ни, мога да ти гарантирам, че оставаме съвсем сами на света , беше казала Деверо. Меките гуми на старата бракма изхлопаха по траверсите и заглъхнаха в далечината.

Напуснах скривалището си, излязох на асфалта и погледнах на изток. Слабите стоп-светлини бързо се стопяваха в мрака. Грохотът намаля, изгорелите газове се разпръснаха. Обърнах се в противоположна посока. Точно навреме, за да зърна включването на самотни фарове. Лъчите им се разклатиха. Наляво-надясно, нагоре-надолу. После се обърнаха на север, напуснаха паркинга и завиха към мен, подскачайки още веднъж в канавката, която разделяше отъпканата пръст от асфалта.

Часовникът в главата ми показваше единайсет без една минута.

Тръгнах на запад, прекосих прелеза, извървях десетина метра по посока на града, а след това стъпих на банкета и вдигнах ръка с изпъната длан, както го правят пътните полицаи.

Фаровете ме осветиха от стотина метра. Усетих едва ли не топлината им по лицето и изпънатата си длан. Рийд Райли нямаше как да не ме види. Чух как пуска газта и намалява. По силата на навика. Пехотинците прекарват страшно много време зад волана. По-голямата част от пътуванията им са по предварително начертани маршрути, променяни или регулирани от хора с военни униформи, които им махат наляво или надясно, а понякога ги спират да изчакат.

Останах на мястото си с вдигната ръка. Масленозелената служебна кола спря на метър от коленете ми. Очите ми останаха високо над фаровете и това ми позволи да видя Райли и баща му съвсем ясно. Седяха един до друг. Не изглеждаха нито изненадани, нито нетърпеливи. И двамата бяха готови да изгубят минута-две в полза на рутината. Райли изглеждаше съвсем като на снимката в джоба на куртката ми. Баща му беше негово по-възрастно копие. Малко по-слаб, с малко по-големи уши и нос, малко по-напудрен и по-представителен. Беше облечен абсурдно, като повечето гостуващи на армията политици. Брезентово яке в защитни цветове над официална риза с разтворена яка, без вратовръзка. Над джобчето на якето проблясваше метален диск с логото на американския Сенат. Сякаш сигурният и херметически затворен законодателен орган на Съединените щати внезапно се беше превърнал в подразделение на редовната армия.

Насочих се към вратата на Рийд Райли и той свали стъклото. Главата му започна да се извърта към мен, после спря. Беше зърнал дъбовите листа на яката ми.

— Сър?

Вместо отговор направих още една крачка, отворих задната врата и седнах зад него. След това затръшнах вратата и се преместих в средата на седалката. И двамата отпред извиха вратове, за да ме видят.

— Сър? — повтори Райли.

— Какво става тук? — попита баща му.

— Промяна в плановете — отвърнах аз.

Дъхът им миришеше на бира, а дрехите им бяха пропити от цигарен дим.

— Трябва да хвана един самолет — каза сенаторът.

— В полунощ — добавих аз. — Дотогава никой няма да ви потърси.

— Какво означава това, по дяволите? Знаете ли кой съм аз?

— Да — отвърнах. — Знам.

— Какво искате?

— Безпрекословно подчинение.

Измъкнах беретата. За втори път тази вечер. Бързо и плавно, като магьосник. В един момент ръката ми е празна, а в следващата изведнъж натежава от хладната стомана. Свалих предпазителя. В тишината на купето се разнесе тихо, но зловещо изщракване.

— Допускате фатална грешка, млади човече — рече сенаторът. — От този момент нататък е свършено с военната ви кариера. Само от вас зависи дали нещата ще станат още по-сериозни.

— Пазете тишина — любезно отвърнах аз, после се наведох и сграбчих яката на Рийд Райли — по същия начин, по който бях сграбчил яката на онзи сержант от Бенинг. Но този път тикнах дулото на беретата директно в малката вдлъбнатина зад дясното му ухо. Меки тъкани, без кости. С много подходящи размери.

— Потегляй — рекох. — Много бавно. Излез на прелеза и завий наляво по железопътната линия.

— Какво? — сепнато попита Райли.

— Чу ме.

— Но влакът ще дойде!

— В полунощ — напомних му аз. — Действай, боец!

Задачата беше трудна. Той инстинктивно се стремеше да се сгъне над кормилото, за да вижда по-добре. Но аз го държах здраво. Гърбът му не можеше да се отлепи от облегалката. И въпреки това се справи добре. Потегли плавно, завъртя волана и изкара колата диагонално на прелеза. После изправи и предното дясно колело хлътна в процепа на настилката. Подаде малко газ. Асфалтът изчезна под нас, но десните колела останаха на релсата. Левите меко стъпиха на траверсите. Добра работа. Свърши я не по-зле от Деверо.