Лий Чайлд: Аферата

— Това си го правил и преди — подхвърлих аз.

Той не отговори.

Продължихме напред със скоростта на пешеходец. Силно наклонени на една страна. Дясната част се придвижваше гладко, а лявата меко се повдигаше и отпускаше. Като лодка по вълните. Плъзнахме се покрай старата водна кула и изминахме още десетина метра.

— Стоп — наредих аз.

— Тук ли?

— Мястото е добро.

Той докосна спирачката. Колата спря на линията. Все така наклонена. Аз продължавах да стискам яката му. Пистолетът си беше на мястото. През предното стъкло се виждаха релсите, чезнещи в далечината на север. Две сребристи линии, мътно проблясващи под лунната светлина.

— Капитане, използвай лявата си ръка и свали всички прозорци.

— Защо?

— Защото и двамата вече воните. А нещата ще станат и по-лоши, повярвай ми.

Пръстите на Райли слепешком опипаха страничната конзола. Първо се спусна стъклото на баща му, после моето, а след това и отсрещното.

Свежият нощен въздух нахлу в купето.

— Сенаторе, пресегнете се наляво и изключете фаровете — заповядах аз.

Трябваха му секунда-две, но все пак се справи.

— А сега изключете двигателя и ми подайте ключа.

— Спрели сме на линията! — сепнато отвърна той.

— Знам това.

— А знаете ли кой съм?

— Веднъж вече ви отговорих. Направете каквото ви казах. Ако очаквате дарение за предизборната кампания, мога да прострелям коляното на сина ви.

Старецът издаде странен звук някъде дълбоко в гърлото си. Подобни звуци бях чувал и преди. Обикновено когато се изяснеше ясно, че шегата не е никаква шега. Или когато положението станеше сериозно и кошмарът се окажеше действителност. Тялото му се наклони наляво. Пръстите му завъртяха ключа, издърпаха го и ми го подадоха.

— Хвърлете го на задната седалка — рекох.

Той се подчини. Ключът падна до мен и се плъзна по тапицерията поради наклона.

— Сега и двамата сложете ръцете си зад тила.

Сенаторът се подчини пръв. Аз отместих дулото на беретата, за да дам възможност и на сина да направи същото. После пуснах яката му и се облегнах назад.

— Знаете ли скоростта, с която куршумът излита от цевта на една берета М9?

— Нямам представа — отвърна сенаторът.

— Но синът ви трябва да има. Държавата е похарчила купища пари за обучението му.

— Не си спомням — рече Райли.

— Почти четиристотин метра в секунда — поясних аз. — Гърбовете ви се намират на около метър от мен. Това означава, че ако помръднете дори едно мускулче, куршумите ще стигнат до вас за една двехилядна част от секундата. Което на свой ред означава, че или ще умрете, или ще бъдете осакатени за цял живот. Разбрахте ли ме?

Мълчание.

— Настоявам за отговор — рекох.

— Разбрахме — обади се Райли.

— Какво искате от нас? — изфъфли баща му.

— Потвърждение. Искам да съм сигурен, че дотук всичко ви е ясно.

Прибрах ключа в джоба си, изпънах крака и се настаних удобно на наклонената седалка.

— Ще ти задам един въпрос, капитане. Излъга ли хората си, когато им каза, че имаш връзка с шериф Деверо?

— С какво право ни разпитвате? — избухна баща му.

— Разполагате с четирийсет и девет минути — рекох. — После влакът е тук.

— Вие луд ли сте?

— Само малко ядосан.

— Не отговаряй, сине! — изстреля възрастният мъж. — Не му казвай нито дума!

— Чакам отговор, капитане.

— Да — кимна Райли. — Излъгах за Деверо.

— Защо?

— Командна стратегия. Моите хора обичат да се сравняват с мен.

— Един въпрос и към вас, сенаторе — спокойно рекох аз. — Защо отрядите „Алфа“ и „Бета“ бяха преместени от Бенинг в Келам?

Старецът започна да пуфти, вероятно за да убеди сам себе си, че трябва да демонстрира твърдост. Но в крайна сметка не успя и промърмори:

— По политически съображения. Мисисипи непрекъснато протяга ръка за милостиня. Или бърка в чужди джобове.

— Значи това не е станало заради Одри Шоу? Нито пък, защото сте преценили, че момченцето ви заслужава малка награда за новия си пост?

— Това са глупости!

— Но са факт.

— Чисто съвпадение.

— Дрън-дрън.

— Добре, получило се е нещо като допълнителна полза. Помислих си, че ще бъде приятно, но нищо повече. Такива решения не се вземат на базата на дреболии.

— Капитане, разкажи ми за Розмари Макклачи — рекох аз.

— Срещахме се известно време, после скъсахме.

— Беше ли бременна?

— Не знам. Никога не ми е споменавала подобно нещо.

— Искаше ли да се ожените?

— Стига, майоре. Отлично знаеш, че всички те мечтаят да се омъжат за някой от нас.