Лий Чайлд: Аферата

— Завий наляво — рекох.

Той се подчини и излезе на пътя, който пресичаше местността от изток на запад.

— Карай направо.

Той пое направо и навлезе в тъмния тунел от дървета от двете страни на пътя. В обратна посока на Келам. Към Мемфис.

— По-бързо — рекох.

Той натисна педала. След известно време тежкият автомобил се ускори до сто километра в час и каросерията му започна да се тресе. Това беше моментът, в който нещата опряха до простата аритметика. Беше девет вечерта, а този път беше с дължина около шейсет километра. Шансовете за насрещен трафик бяха почти нулеви. По моите изчисления трийсет минути щяха да са достатъчни, за да изминем около петдесет километра. Което щеше да бъде напълно достатъчно.

— Продължавай така — рекох.

Сержантът се подчини.

Трийсет минути по-късно стигнахме до безлично място на четирийсет и пет километра западно от Картър Кросинг и на петнайсетина преди отклонението за второстепенното шосе, водещо към Мемфис.

— До тук е достатъчно — рекох. — Спри.

Продължавах да стягам яката му с лявата си ръка, без да отмествам дулото на пистолета от плешката му. Човекът дръпна крак от газта и плавно натисна спирачката. Скоростният лост отиде на позиция „паркинг“, ръцете му пуснаха кормилото. Остана на мястото си. Може би знаеше какво ще последва, може би не. Аз извърнах глава към мъжа до себе си и кратко заповядах:

— Събуй си ботушите!

Това беше мигът, в който всички разбраха какво ще последва. Доста продължителен, дори мъничко заплашителен. Като преди бунт. Аз мълчах и чаках. Човекът до мен сви рамене и се наведе да изпълни заповедта.

— А сега чорапите!

Той смъкна чорапите си и ги натъпка в ботушите. Като всеки прилежен боец.

— Куртката!

Заповедта беше изпълнена.

— Панталона!

Дойде редът на още една продължителна пауза. После мъжът повдигна таза си и започна да смъква панталона си. Погледнах редника на предната седалка.

— Ти също — рекох. — Всичките четири операции!

Той се подчини, изпълнявайки заповедта доста по-бързо от колегата си. После му наредих да помогне на сержанта при събличането. На този етап обаче нямах никакво намерение да му позволя да се отдалечи от мен и дулото остана на мястото си. Изчаках операцията да приключи и се обърнах към този до мен.

— Излизаш навън и се отдалечаваш на двайсет крачки!

— Моли се на Бога никога да не се срещнем пак, Ричър! — процеди сержантът.

— Напротив, ще се моля да се срещнем — отвърнах аз. — Защото съм убеден, че след известно време за размисъл ще ми благодарите, че съм ви оставил живи и здрави. Нещо, което аматьори като вас изобщо не заслужават.

Мълчание.

— Хайде, слизайте!

Минута по-късно тримата стояха под светлината на фаровете. Боси, без връхни дрехи, само по тениски и слипове. Намираха се на четирийсет и пет километра от мястото, където биха желали да бъдат. Това означаваше най-малко седем-осем часа преход пеша, но ходенето бос по междуселските пътища в никакъв случай не можеше да се нарече приятно. Нямаха шанс да ги качи някой, дори ако се случеше чудото да срещнат превозно средство. Никакъв шанс. Едва ли нормален човек би спрял да вземе трима отчаяно махащи типове, разхождащи се посред нощ по бельо.

Прехвърлих се на шофьорската седалка, включих на заден и се отдалечих на стотина метра. После обърнах и поех обратно в посоката, от която бяхме дошли. Моторът бучеше, компания ми правеше единствено острата миризма на ботуши и войнишки чорапи. Часовникът в главата ми показваше девет и трийсет и пет. Освободено от допълнителния товар, хъмвито може би щеше да стигне до сто и десет — сто и петнайсет километра в час. Което означаваше, че ще бъда в Картър Кросинг в десет и три минути.

Големият дизел на „Дженеръл Мотърс“ се представи по-добре от очакваното и успя да вдигне почти сто и двайсет. Резултатът беше осезаем — пристигнах две минути пред десет, скрих возилото в края на горичката и продължих пеш. Човек, който използва собствените си крака, е далеч по-незабележим от четиритонен военен всъдеход, а предпазливостта никога не е излишна.

Оказа се обаче, че няма от какво да се крия. Главната улица беше тиха и пуста. Единствената светлина идваше от прозорците на ресторанта, пред който бяха паркирани само моят бюик и служебният каприс на Деверо. По всяка вероятност тя беше следила развоя на събитията отблизо, но без да проявява прекалено усърдие. Самото присъствие на сенатора предполагаше по-голямо спокойствие и ред.