Лий Чайлд: Аферата

И по тази причина трябваше да ми бъде достатъчна.

Оставих ръбчето на хартията да легне обратно върху плота. После я хванах с палеца и показалеца си и я прегънах надве с празната част нагоре. Притиснах сгъвката с нокътя на десния си палец и прибрах листа в горния десен джоб на куртката си. Един пръст под нашивката с името ми, редом с черния бележник на Мънро.

Часът беше девет без десет.

Погледнах сержанта право в очите и кимнах.

— Окей, печелите. Да вървим в Келам.

Изнизахме се през кухнята, подредени в индийска нишка. Използвахме задния изход, защото оттам беше най-близо до тяхното хъмви. Сержантът крачеше пръв, а аз бях притиснат между двамата му специалисти. Единият беше опрял длан в гърба ми и ме блъскаше напред, а другият ме дърпаше за куртката. Нощният въздух беше свеж, нито топъл, нито студен. Празното пространство беше претъпкано с автомобили. На петдесетина метра вдясно се бяха струпали хора. Всичките мъже, всичките в униформи, всичките кротки и възпитани. Бяха направили широк полукръг пред вратата на „Бренънс“. Като жив ореол зад главата на светия. Или като тълпа зяпачи на бой с петли. Повечето държаха бутилки бира, вероятно купени на друго място, но донесени тук за участие в главната атракция. Предположих, че на сенатора му е адски приятно от това внимание, а синът му се преструва на безразличен.

В сравнение с нормалните автомобили хъмвито изглеждаше широко, тежко и масивно. Каквото си беше в действителност. На почетно разстояние от него беше паркиран масленозелен седан без отличителни знаци. Вероятно взетата назаем служебна кола на Рийд Райли. Наредена до бойната машина с очевидната цел да демонстрира мъжкарското поведение на собственика си. Добър инстинкт, изцяло политически.

Сержантът забави крачка и ние се скупчихме зад гърба му. В следващия миг променихме посоката и се насочихме директно към хъмвито. С умерена крачка. Нито бавно, нито бързо. Никой не ни обърна внимание. Бяхме само четири тъмни фигури, освен това всички гледаха в обратна посока.

Хъмвито не беше заключено. Сержантът отвори лявата задна врата, а специалистите ме притиснаха по начин, който не ми остави друг избор, освен да се кача. Вътре миришеше на брезент и пот. Сержантът изчака специалистите да заемат местата си. Единият седна отпред, а другият зае място на задната седалка, отвъд високия кожух на трансмисията. И двамата бяха обърнати с лице към мен, готови за бърза реакция. Сержантът се настани зад кормилото и натисна копчето на стартера. Двигателят забоботи с типичното за всеки дизел разтърсване. Сержантът се намести удобно, запали фаровете и включи на скорост. Тежката машина подскочи и потегли. Бавно и тромаво, със странно странично люлеене. Пресече празното място и пое към пътя за Келам, плъзгайки се покрай паркираните коли и задната част на участъка. По навик погледна в огледалото за обратно виждане, после извърна глава наляво и се приготви за десния завой трийсетина метра по-нататък.

— Каква е специалната ви подготовка, момчета? — небрежно попитах аз.

— Стрелба по въздушни цели с преносими ракетни устройства — отговори сержантът.

— Значи нямате опит в полицейската работа?

— Не.

— Така си и помислих — кимнах аз. — Не ме претърсихте, а би трябвало.

Измъкнах беретата с дясната си ръка, а с лявата сграбчих яката му. Достатъчно силно, за да прекъсна дишането му. Гърбът му се изви като дъга и се притисна в облегалката. Забих дулото отзад в дясното му рамо, малко над мишницата. Хъмвито има изключително здрава конструкция, включително и на седалките. Тялото на сержанта се оказа приковано към един абсолютно солиден обект, неподвижен като стена. Не беше в състояние да помръдне. И дори да диша, ако не му позволя.

— Сега запазете спокойствие и останете по местата си — добавих.

Те изпълниха и двете разпореждания. Заради местоположението на дулото. Ухото и шията нямаше да свършат работа. Не бяха готови да приемат, че ще го убия на място. Все пак бяхме колеги, независимо колко отчаяно би трябвало да е положението ми. Но една несмъртоносна рана в меката тъкан вдясно от рамото беше напълно приемлива. И ужасна. Рана, която щеше да сложи край на кариерата му. Край на живота, който познаваше. С единствената перспектива за осакатяваща болка, безкрайни контролни прегледи и покупката на домакински уреди, предназначени за левичари.

Отпуснах сантиметър от яката му, но продължавах да го държа прикован към облегалката.