Лий Чайлд - Аферата

С тях разговаряха трима мъже в бойни униформи. Рейнджъри с внушителни габарити, никой от които нямаше вид на новак. Единият беше сержант, а другите двама — врели и кипели редници, несъмнено със специални умения. Униформите им бяха виждали и по-добри времена, а ботушите им, макар и чисти, бяха доста напукани. Лицата им бяха обветрени и безизразни, покрити с дълбоки бръчки. Професионални войници от най-чиста проба. Което беше доста тъпо определение, защото никой професионален воин не може да бъде от чиста проба. У тях има по малко от страшно много неща. В случая това не беше от особено значение, поне що се отнася до редниците. По простата причина, че командир на екипа беше сержантът. Никога през живота си не бях срещал сержант, който да не е наясно, че военната йерархия над него се състои от цели осемнайсет стъпала, чак до главнокомандващия. И още, че всички те печелят повече пари от него, защото вземат политически решения.

Казано с други думи, каквото и да върши един сержант, над него винаги има осемнайсет групи хора, които само чакат повод да подложат на критика конкретните му действия.

Плъзнах се обратно в мрака, обърнах се и поех към ресторанта.

Бяха останали само трима клиенти. Възрастните съдържатели на „Тусейнтс“ и мъжът със светлия костюм, когото бях виждал и по-рано. Три е добро число, но не много добро. За сметка на това демографията беше перфектна — местни хора със собствен бизнес, уважавани граждани, които много лесно могат да кипнат. За възрастната двойка бях спокоен — те щяха да останат тук още часове, най-малкото защото аз щях да чакам някакъв резултат от Нили. Може би също часове.

Спрях пред телефонния автомат в преддверието и потърсих с поглед сервитьорката. Тя поклати глава да ми съобщи, че никой не ме е търсил. Разтворих указателя, намерих телефона на бар „Бренънс“ и пуснах една монета в процепа. Насреща вдигна единият от братята.

— Предай слушалката на сержанта — кратко му наредих аз.

Изчаках неизбежната секунда на изненада и несигурност, после чух как апаратът се завърта на плота и слушалката преминава от една ръка в друга.

— Кой се обажда? — попита мъжки глас.

— Човекът, когото търсите. Намирам се в ресторанта.

Не получих отговор.

— Сега е моментът да прикриеш слушалката с длан и да попиташ барманите къде се намира ресторантът — добавих аз. — А след това да изпратиш хората си да проверят, докато ти ме държиш на телефона. Нека ти спестя този труд. Намира се на двайсетина метра западно от бара, после още петдесетина на север. Единият от хората ти може да тръгне по алеята вляво, а другият — в посока, обратна на часовниковата стрелка, оттатък празното място, като след това заобиколи сградата на шерифската служба. Самият ти можеш да влезеш през вратата на кухнята, която се намира съвсем близо до превозното ти средство. Така ще ме покриеш от всички страни. Но бъди спокоен, няма да мърдам никъде. Ще те чакам на масата в дъното на салона.

След тези думи прекъснах връзката и се насочих към масата за четирима, която беше най-далече от вратата.

Сержантът се появи пръв. Такава беше логиката: най-късото разстояние е най-голямата инвестиция. Влезе през кухненската врата. Бавно и предпазливо, оставяйки я да се затръшне зад гърба му. Аз се обърнах и махнах за поздрав. Намирах се на малко повече от два метра от него. Единият от специалистите влезе през нормалния вход. Този трябва да е използвал алеята, съобразих аз. Второто по-късо разстояние. Минута по-късно се появи и третият, леко задъхан. На него се беше паднало най-дългото разстояние и е трябвало да бърза.

Останаха на пътеката. Двама вдясно от мен, един вляво.

— Моля, седнете — поканих ги аз.

— Имаме заповед да ви отведем в Келам — обади се старшият.

— Това няма да се случи, сержант — кротко рекох аз.

Отговори ми мълчание.

Часовникът в главата ми показваше осем без четвърт.

— Ето как стоят нещата, момчета — продължих аз. — За да ме изведете от тук, ще трябва да приложите значителна по обем физическа сила. По грубите ми изчисления ще потрошим някъде между три и четири маси в комплект със столовете. Най-вероятно ще се стигне и до физически наранявания. Сервитьорката ще стигне до заключението, че сме част от отряд „Браво“, защото в момента никой друг няма право да напуска базата. Тя си води подобни сметки, повярвайте ми. От тях зависят доходите й. Освен това знае, че командирът на отряд „Браво“ всеки момент ще се появи отсреща, в бар „Бренънс“. Най-нормалното нещо на света е да отскочи до там и да му се оплаче. Но докато го прави, със сигурност ще наруши малката семейна идилия между баща и син. Което означава голямо неудобство за всички, най-вече за вас.