Лий Чайлд - Аферата

— Ще ми дадеш ли бележките си от разпитите?

— Защо?

— Искам да проверя едно-две неща. Можеш да ми ги донесеш в ресторанта през онези десетина минути, когато сенаторът ще е ангажиран.

Мънро прие. Оставих слушалката и се върнах на масата. Но само за да установя, че Деверо се готви да тръгва.

— Съжалявам, но трябва да се връщам на работа — рече тя. — На шията ми висят три неразкрити убийства.

След тези думи тя ме заобиколи и тръгна към изхода.

Остана ми чакането. Използвах част от времето за разходка. Описах широк кръг около участъка и навлязох в празното пространство зад главната улица от обратната страна. Релсите вляво от мен бяха тихи. Магазините и баровете отдясно бяха отворени, но клиенти липсваха. Във всички барове работеха чистачки. Чернокожи жени над четирийсет, приведени над кофи и парцали и надзиравани от собствениците, които очевидно бяха възбудени от предстоящата визита на американски сенатор, който дори можеше да се отбие при тях. Най-голяма беше суматохата в „Бренънс“. Разместваха се маси и столове, зареждаха се хладилници, изхвърляше се боклук. Дори миеха прозорците.

Финансовата къща срещу „Бренънс“ не даваше признаци на живот. Там беше работила Шона Линдзи преди смъртта си. Бяха я заместили с друго младо момиче — не толкова хубаво, но вероятно също толкова добро в боравенето с цифри. В момента то седеше на високо столче зад плота. Над главата му светеше неоновата реклама на „Уестърн Юниън“. Имах още време за губене и изведнъж реших да се отбия. При отварянето на вратата момичето вдигна глава и ме дари с любезна усмивка. Сякаш наистина се радваше да ме види. По всяка вероятност бях първият й клиент за деня.

Попитах как работи системата и след известни разяснения започнах да схващам, че с едно вдигане на телефона мога да разпоредя на банката си да ми изпрати пари до всеки от разпръснатите из цяла Америка офиси като този. За това ми трябваха паролата на банката и някакъв документ за самоличност. Да не забравяме, че все още беше 1997 година, когато нещата бяха по-прости. Знаех, че Пентагонът работи с широк кръг банкови институции, защото трийсет хиляди човека на едно място са отличен пазар. Реших да прехвърля сметката си в някоя от тях веднага след като се прибера във Вашингтон, да си запиша телефона и да регистрирам парола. Просто за всеки случай.

Благодарих на младата жена и влязох в следващия магазин, който се оказа оръжеен. От там купих кутия с двайсет 9-милиметрови патрона тип „Парабелум“ за беретата си, плюс резервен пълнител, който побираше 15 бройки. Не пропуснах да проверя дали става за пистолета ми. Всичко беше наред. Мнозинството от хората, които не правят това, все още са живи, но в никакъв случай не всичките. На мястото на патрона, с който бях пробил тиквата на онова кльощаво джудже, сложих нов. Пъхнах пистолета в десния джоб на панталона си, а резервният пълнител и четирите останали патрона — в левия.

С това пазаруването приключи. Не се нуждаех от употребявана стереоуредба, не ми трябваха авточасти. По тази причина бавно се повлякох по алеята на Джанис Чапман към ресторанта. Сервитьорката ме посрещна с новината, че никой не ме е търсил. Поколебах се на място, после свалих слушалката, вкарах няколко монети в процепа и позвъних на централата на Министерството на финансите. Номерът беше същият, който набрах от жълтия телефон в кухнята на семейство Линдзи. Вдигна същата жена. На средна възраст, любезна.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя.

— Свържете ме с офиса на Джо Ричър, моля ви.

В слушалката прозвуча същото драскане и почукване, последвано от същата минута мъртва тишина. После се обади младото момиче, което си представях с карирана поличка и бяло поло.

— Офисът на мистър Ричър.

— Там ли е мистър Ричър? — попитах.

Тя веднага ме позна по гласа, може би защото беше същият като на Джо.

— Съжалявам, но не се е върнал. Все още е в Джорджия. Или поне така си мисля.

— Май се тревожите — подхвърлих.

— Ами да, малко.

— Недейте — рекох. — Джо е голямо момче. Може да се справи с всичко, което му предложи Джорджия. Не е алергичен дори към фъстъците.

Оставих слушалката и се насочих към последната маса за двама в дъното на салона. Седнах да чакам Мънро, а хронометърът в главата ми започна да отмерва минутите.

Мънро се появи горе-долу навреме. Час след последния ни разговор, плюс още пет минути шофиране. Паркира колата без отличителни знаци до тротоара, влезе и ме потърси с поглед в сумрачния салон. После откопча горното джобче на куртката си и извади тънкия черен бележник, който вече познавах.