Лий Чайлд - Аферата

Записките не съдържаха други интересни неща. Известно време разглеждах снимката на Райли, после затворих тефтерчето и го прибрах в горното джобче на куртката си. След което възобнових чакането.

Останалата част от следобеда се оказа безплодна и безкрайно дълга. Часовете се точеха бавно. Никой не се обади, никой не се появи. Градът беше заспал. В един момент от изток долетя нещо, което приличаше на далечна стрелба. Фойерверките в базата явно бяха започнали. Хапвах пай и пиех кафе. През останалото време просто лежах изтегнат в стола с отворени очи, но полузаспал. Дишах едва забележимо и пестях енергия като животно по време на зимен сън. Местните хора влизаха и излизаха, сами или с компания. Някъде около шест се появиха Джонатън и Хънтър Бренън, които бяха решили да вечерят рано, за да заредят преди купона. Мъдро от тяхна страна, помислих си аз. Вероятно и останалите посетители бяха собственици на барове. Разбира се, сред тях се виждаха и жените, които бяха приключили с чистенето, отбили се тук за чаша кафе. Мракът се спусна над главната улица някъде около седем, а в седем и половина се появиха възрастните съдържатели на хотела. Тя с книгата си, той — с вестника.

Една минута по-късно се обади Стан Лаури и вечерта рязко смени ритъма си.

Лаури започна с извинения за закъснялото предупреждение, а след това уточни, че току-що се е чул със свой приятел военен полицай, който служи във Форт Бенинг, Джорджия — постоянната база на 75-и рейнджърски полк. Според него някакъв командирован в Келам подполковник се обадил на шефовете си, за да ги предупреди, че там все още се намират двама майори от Военната полиция — един в базата и един в града. Особено вреден бил този в града, който със сигурност щял да създаде неприятности. Твърдо решени да осигурят безпроблемно пребиваване на сенатора Райли, въпросните шефове веднага изпратили специален екип, който да се погрижи за двамата майори, докато трае височайшата визита. За всеки случай. Според Лаури въпросният екип излетял преди известно време от Бенинг на борда на блекхоук и по всяка вероятност вече бил пристигнал в Келам.

— Военна полиция? — попитах аз. — Те няма да ми се бъркат.

— Не са Военна полиция, а редовни рейнджъри. Наистина опасни типове.

— Колко са?

— Шестима — отвърна Лаури. — Предполагам, че трима са за теб, а другите трима за Мънро.

— Степен на намеса?

— Не знам. Какво е нужно да озаптят човек като теб?

— Повече от трима рейнджъри — отвърнах аз и машинално огледах улицата зад прозореца. Нищо не помръдваше. Нямаше нито коли, нито пешеходци. — Не се безпокой за мен, Стан. Самият аз се тревожа за Мънро, защото тази вечер ще имам нужда от допълнителен чифт ръце. Ако го задържат, нещата ще станат по-трудни.

— Бъди сигурен, че ще го задържат — отвърна Стан. — И теб също. Говори се, че тези момчета никак не си поплюват.

— Ще му се обадиш ли да го предупредиш от мое име? — попитах. — Разбира се, ако вече не са го пипнали. — Продиктувах му телефона на квартирата за командировани офицери и чух драскането на химикалката по хартията. Изчаках го да свърши и попитах: — Твоят приятел в банката откри ли нещо за Алис Баутън?

— Не. Цял ден е бил зает. Но Нили продължава да рови.

— Звънни й и й кажи да не се мотае, защото ми трябва бърз резултат. Ако случайно съм зает със специалните гости, за които ми каза, нека остави съобщение на сервитьорката.

— Добре, желая ти късмет — рече Лаури и прекъсна връзката.

Излязох навън и огледах улицата в двете посоки. Нищо. Предположих, че рейнджърите най-напред ще ме потърсят в някой от баровете. Най-вероятно в „Бренънс“. Би трябвало да съм именно там, ако съм решил да създавам проблеми. Прекосих тясната алея и направих широк кръг около празното място, придържайки се към най-тъмната му част.

И веднага го видях. Зелено хъмви, паркирало точно пред бара. Голямо, добре почистено, биещо на очи. По всяка вероятност планът беше прост, но ефективен. Арестуват ме в бара, натикват ме в хъмвито и ме откарват в Келам. За да правя компания на Мънро, когото вече са заключили. Ще ни държат там до излитането на сенаторския лиър в полунощ, а след това най-искрено ще се извинят за допуснатата грешка и ще ни освободят.

Всеки си има някакъв план, докато някой не му разбие зъбите.

Промъкнах се към ъгъла и предпазливо надникнах през една от витрините на „Бренънс“. Заведението светеше от чистота. Столовете и масите бяха подредени по конец, леко извити към централната част, където вероятно възнамеряваха да настанят сенатора и синчето му. Около тях щяха да седнат шефовете на базата, а за по-второстепенните гости беше отделено достатъчно пространство пред бара. От другата му страна стояха Джонатън и Хънтър Бренън, нахранени, отпочинали и готови за действие.