Лий Чайлд - Издирваният

Продължаваше да шофира спокойно, използвайки единствено пръстите на ръцете и краката си.

После в далечината отново проблеснаха ярки стоп светлини, които бързо се превърнаха в непробиваема червена стена. Отвъд тях се въртяха синьо-червени полицейски лампи. Алън Кинг се размърда до него, простена и затвори очи. Карън Делфуенсо не реагира, а Дон Маккуин продължаваше да дреме. Ричър вдигна крак от газта и колата намали ход. После се прехвърли в дясната лента още преди неизбежното сгъстяване на трафика. Натисна спирачката и почти спря зад бял пикап додж, чиято задница се издигаше пред тях като висока скала. Стикерът на задната му броня гласеше: Не харесваш как карам? Да го духаш!

Ричър погледна в огледалото за обратно виждане. Зад тях спря голям камион с ремарке. Трафикът по средната лента вляво от него се забави, после спря. Секунда-две по-късно същото се случи и в най-лявата лента.

Фаровете на шевито осветяваха бялата задница на пикапа и отразената светлина се връщаше в купето. Алън Кинг се извърна към прозореца и завря брадичка в рамото си, за да не я вижда. Ричър чу кашлицата на Дон Маккуин зад гърба си и погледна в огледалото. Високият мъж беше вдигнал ръка пред очите си.

Карън Делфуенсо продължаваше да е будна, с изправен гръб. Бледото ѝ лице беше мрачно. Очите ѝ бяха заковани в огледалото, потънали в неговите.

Миглите ѝ усилено пърхаха.

Изтече една безкрайно дълга секунда, преди Ричър Да разбере, че го прави нарочно. Примигваше бързо, а след това главата ѝ отскачаше на една страна — понякога вляво, друг път вдясно. После тя отново започваше да мига — веднъж, два пъти, три пъти или повече. Най-дългата серия беше девет пъти подред, но малко по-късно я подобри. Клепачите ѝ се отвориха и затвориха цели тринайсет пъти.

Ричър я гледаше смаяно.

После камионът отзад нададе басов вой и той погледна напред. Белият додж се беше преместил. Докосна газта и го последва. Веднага му стана ясно, че ченгетата от Айова са организирали блокадата по същия начин като колегите си в Небраска. Всички автомобили бяха насочвани в дясната лента. Можеше да настане бъркотия, но двама полицаи бяха излезли навън, обикаляха наоколо и светеха с фенерчетата си. Те регулираха маневрите. Наоколо царяха изненадващо търпение и разбиране. Шофьорите си отстъпваха място с усмивка и любезни жестове, означаващи след вас, съседе. Ричър изчисли, че забавянето ще е десетина минути. Не беше кой знае какво.

Отново погледна в огледалото за обратно виждане.

Карън Делфуенсо пак започна да мига.

Соренсън пусна още два пъти критичния петнайсетминутен отрязък от видеото — веднъж напред, втори път назад, но на висока скорост. Не видя нищо ново. След появата на маздата настъпи дълга пауза, нарушена четвърт час по-късно от колите, които преминаха по шосето. Пикапът в южна посока и седанът на север.

Рискувай.

— Все още ли твърдиш, че югът е изключен? — попита тя, зарязвайки официалностите.

— Няма логика да тръгнат натам — каза Гудман.

— Сигурен ли си?

— На юг няма нищо.

— Ще заложиш ли пенсията си?

— Плюс къщата.

— А ризата на гърба си?

— И първородното си внуче, ако искаш.

— Добре — кимна Соренсън. — Значи са поели на север. И знаеш ли какво? Ние ги видяхме.

— Къде?

— Ето тук — отвърна Соренсън и спря кадъра, на който седанът се разминаваше с пикапа. — Те са в този седан. Трябва да бъдат в него. Това е единственото превозно средство, което пътува на север. Вършили са нещо в продължение на петнайсет минути, след това са заобиколили бара от юг, а не от север. Няма друго логично обяснение.

— А какво са правили през тези петнайсет минути?

— Не знам.

— Това е много време за хора, които бързат да изчезнат.

— Очевидно са имали основателна причина.

— Някъде към дванайсет и двайсет се включи аларма — обади се младежът на касата.

— Защо го казваш едва сега? — втренчи се в него Соренсън.

— Не знаех, че ви интересува — сви рамене той. — Не ме попитахте нищо, дори не обяснихте какво търсите. И още не сте го направили. Просто сега се сетих.

— Двайсет минути след полунощ?

— Някъде там.

— Автомобилна аларма ли беше?

— Несъмнено. При това доста силна. Единственото ми развлечение по време на смяната. Разбира се, преди да се появите вие.

— Откъде?

— От там — махна с ръка младежът. — Някъде около бара на Миси Смит.

— Добре, благодаря — каза Соренсън.

— Какво излиза, по дяволите? — изръмжа Гудман. — Използвали са петнайсет минути, за да откраднат кола?