Лий Чайлд - Издирваният

Точно осемнайсет минути след полунощ между двете сгради се появи светлина. Ярка, леко подскачаща светлина от фаровете на приближаваща се отляво кола. Идваше от юг, по ситния чакъл на задния паркинг. Светлината застина за момент, после направи завой под ъгъл от деветдесет градуса и се насочи точно срещу обектива на търпеливата камера. За миг екранът изсветля и изгуби образ. След това фаровете продължиха страничното си движение и изчезнаха зад бара.

— Това са те — прошепна Гудман. — Няма начин да са други.

Соренсън си поигра с клавишите и успя да намести кадъра така, че да хване част от колата, която за миг се мерна в пространството между двете сгради. Не се видя много. Само ярките фарове и размазано петно зад тях, вероятно предният капак на колата. Последваха кадрите с изсветления екран, заменени от неясно движещо се петно — вероятно лявата странична част. Това беше всичко. Колата паркира извън кадър, фаровете угаснаха.

От това, което беше хванала камерата, бе видно, че автомобилът е светлосив и лъскав. Което в реални цветове би могло да е и червено.

— Добре — въздъхна Соренсън. — Напускат местопрестъплението и се насочват на север. Приближават сградите отсреща откъм южния край, карат зад тях и паркират до задния вход на бара. По всяка вероятност именно там са сменили колите. Ние трябва да разберем каква кола ги е чакала там, а това може да стане само ако разпитаме сервитьорката.

— Било е рано — поклати глава Гудман. — Тя трябва да е излязла дванайсет минути по-късно, когато те отдавна са напуснали паркинга.

— Вече установихме, че вие никога не сте работили в бар — засече го Соренсън. — Съдържателната вече си е тръгнала. Тоест котката я няма и мишките могат да си поиграят. Сервитьорката, която остава да почисти, получава бонус за трийсет минути допълнителна работа. Но това не означава, че е работила през всичките тези минути. Може да е почистила надве-натри и да си е заминала. Не е изключено да си е тръгнала точно в момента, който ни интересува. А дори да не е така, може да е излизала да изхвърли боклука. Празни бутилки и прочие.

— Ясно — рече Гудман.

— Нека проверим какво става по-нататък. В смисъл, преди да си тръгнат от тук.

Соренсън докосна стрелката и броячът започна да отмерва секундите. Тя също — с поклащане на глава. Пет секунди да слязат от маздата, пет секунди да отключат другата кола, пет секунди да влязат в нея. Пет секунди да се настанят и още пет да потеглят.

Приведе се напред и закова поглед в процепа между сградите, който камерата беше хванала под доста голям ъгъл. Очакваше да види другата кола, която пропълзява отляво надясно, минава покрай изоставената кръчма и се насочва към пътя. Фаровете ѝ трябваше да се появят в периферията на „рибешкото око“. Не би трябвало да има нито заслепяване, нито празни кадри. Поне един от тях би трябвало да улови колата странично. А това бе шанс да се установи както марката, така и моделът. Дори и да получат известна идея за цвета.

Соренсън не отделяше поглед от екрана.

Но не видя нищо.

В пролуката не се появи автомобил, насочил се на север. Нито през първата, нито през втората, нито през петата минута. Тя натисна клавиша за пренавиване. Нищо. Кадърът остана неподвижен. Една замръзнала и доста неясна картина без никакво движение. Така изтекоха близо петнайсет минути. После мина някакъв пикап, който изчезна в южна посока. След малко седан, който пътуваше на север. След това всичко замръзна.

— Къде изчезнаха, по дяволите? — промърмори Соренсън. — Нима са тръгнали обратно на юг?

— Юг ми звучи безсмислено — поклати глава Гудман.

— Искрено се надявам да сте прав — въздъхна Соренсън.

Представи си полицейските блокади на междущатската магистрала, на стотици километри една от друга, всяка от тях максимално надеждна, с потенциал да реши казус или да съсипе нечия кариера. В зависимост от резултатите или от липсата на такива.

Рискувай.

Междущатската магистрала пресичаше Айова права като стрела в продължение на много километри. Трафикът беше слаб, но постоянен. Според статистиката един милион американци бяха на път във всеки миг от денонощието. Очевидно Айова имаше свой дял в този милион, но той беше малък, пропорционален на населението на щата. Ричър поддържаше скорост от малко под сто и двайсет километра. Шофираше спокойно и уверено, сякаш унесен от равномерното боботене на мотора, свистенето на вятъра и тихото пърпорене на гумите. Понякога задминаваше, понякога беше задминаван, но това не му пречеше да брои всяка минута и всеки изминат километър. Представяше си автогарата на „Грейхаунд“ в Чикаго. Ясно и с всички детайли, защото я беше посещавал многократно. Тя беше разположена на Уест Харисън Стрийт, съвсем близо до Саут Сайд — изключително оживено място, наситено с грохота на тежки дизелови мотори. Но не беше изключено да вземе някой влак от Юниън Стейшън. Веднъж беше пътувал така от Чикаго до Ню Йорк, цели осемнайсет часа. Беше много приятно пътуване. Имаше и много маршрути в посока столицата, която беше много близо до крайната цел на пътуването му.