Лий Чайлд - Издирваният

— Денвър е много по-голямо и по-оживено летище. Там се наемат двайсет пъти повече коли, отколкото от Омаха.

Отново прозвуча същото електронно жужене. Соренсън включи телефона и този път гърбът ѝ видимо се изпъна. Явно говореше с началника си. Универсалният език на тялото.

— Повторете, ако обичате — каза тя. След малко добави: — Слушам, сър. — Изключи апарата, помълча известно време и накрая промърмори: — Нещата започват да стават много странни.

— В какъв смисъл? — попита Гудман.

— Моите хора на помпената станция са свалили отпечатъците на убития и са ги изпратили за проверка. При търсенето в базите данни неочаквано са задействали някакъв компютър в Държавния департамент.

— В Държавния департамент? Това не са вашите хора. Там се занимават с външните работи. Вие сте част от Министерството на правосъдието.

— Аз не съм част от нищо — поклати глава Соренсън.

— Но защо Държавният департамент?

— Все още не знаем. Може би мъртвецът е бил от техните. Или са го познавали.

— Дипломат?

— Наш или чужд.

— Тук, в Небраска?

— Никой не ги е вързал за бюрата им.

— Не ми приличаше на чужденец.

— Не приличаше на нищо. Беше целият в кръв.

— Какво ще правим?

— Ще положим максимални усилия — отвърна Соренсън. — Това изискват от нас. Къде са двамата мъже в момента?

— В момента? Могат да бъдат на милион места.

— Значи е време да рискуваме. Преди да ми отнемат случая или да ми сложат някой наблюдаващ. Едно от двете ще се случи още утре сутринта. Така че ще трябва да положим максимални усилия. Да допуснем, че тези двамата са все още на път.

— На кой път? Има милиони пътища.

— Да допуснем, че са останали на междущатската магистрала.

— А дали е така?

— Най-вероятно не са местни хора. И в момента се прибират по домовете си, които не са никак близо.

— В каква посока?

— Във всякаква.

— Споменахте, че е възможно да пътуват поотделно.

— Вероятността не е голяма. Според статистиката след сериозно престъпление повечето извършители остават заедно. Такава е човешката природа. Нямат си достатъчно доверие.

— Статистиката?

— Понякога тя върши доста работа.

— Добре, ясно. Ако още са заедно и пътуват по междущатската и ако са тръгнали на запад, в момента би трябвало да са изминали поне една четвърт от разстоянието до Денвър. А ако са тръгнали на изток, отдавна би трябвало да са в Айова.

— Скорост?

— Най-вероятно около сто и двайсет. Пътната полиция не обръща внимание на коли, които се движат с такава или по-малка скорост. Поне не тук. Освен при влошени атмосферни условия, но тази нощ времето е ясно.

Максимални усилия. Рискувай. Соренсън потъна в напрегнат размисъл. Трийсет секунди по-късно отново включи джиесема си и поиска още две пътни блокади на междущатската магистрала, и двете на по-малко от час път. Първата на запад, на стотина километра след първата четвърт от разстоянието до Денвър. Втората на изток, при същите условия. Полицията трябваше да търси двама мъже на неустановена възраст без отличителни белези, евентуално с кръв по дрехите и притежаващи хладно оръжие.

Ричър напусна закусвалнята с четири чаши кафе в картонена кутия. Имаше силното предчувствие, че три от тях ще останат неизползвани, защото колата отдавна щеше да е потеглила. Но не се оказа така. Колата беше там, малко встрани от колонката, на крачка от компресора за помпане на гуми. Със запалени фарове и работещ двигател. Алън Кинг беше на обичайното си място вдясно, а Карън Делфуенсо седеше зад него. Дон Маккуин беше навън, изправен до шофьорската врата. Изглеждаше уморен и премръзнал. Ричър се оказа прав в предположенията си за ръста и телосложението му. Беше висок метър и осемдесет и два-три, слаб, с дълги крайници.

Ричър прекоси платното и му подаде едно от кафетата със сметана и захар. После заобиколи колата и връчи второто на Алън Кинг. Отвори задната врата и поднесе третата чаша на Делфуенсо.

— Черно, без захар — рече той.

Жената се поколеба за миг, но все пак прие чашата.

— Благодаря, точно такова го обичам — промълви тя. — Но как разбрахте, ей богу?

Десет думи. Със седем повече от всичко, което беше изрекла досега. Всеки знае, че жените след трийсетте не употребяват сметана и захар, помисли си той, а на глас каза:

— Улучих по случайност.

Ричър пристъпи към кошчето за боклук до прахосмукачката и хвърли картонената кутия в него. Дон Маккуин церемониално му отвори шофьорската врата. Той седна и пъхна кафето си в поставката за чаши. Маккуин се настани зад гърба му.