Лий Чайлд - Издирваният

Ричър напипа ръчката и си нагласи седалката, чиято облегалка опря в коленете на Маккуин. Извърна глава към Кинг и попита:

— Защо не си размените местата с мистър Маккуин? Ние с него сме най-високи, а се оказваме един зад друг.

— Аз винаги пътувам отпред — отвърна Кинг.

— Винаги?

— Абсолютно.

Ричър сви рамене, нагласи огледалото и си сложи колана. После подкара към изхода на бензиностанцията. Измина трийсетте метра до рампата и се качи на магистралата.

Беше получил още едно доказателство, че спътниците му не са пътували три часа без спиране — никой от тях не пожела да използва тоалетната.

Шериф Гудман въздъхна и прибра телефона си.

— Миси Смит си е изключила джиесема — докладва той.

Соренсън кимна и каза:

— Късно е. Цивилните вече спят. Знаете ли къде живее?

Гудман не отговори. Мълчанието му издаваше притеснение.

— Очевидно знаете — добави Соренсън. — Сам казахте, че винаги е живяла тук и всички я познават. Налага се да почукаме на нейната врата, преди да почукаме на вратата на сервитьорката.

— Никой не може да чука на вратата на Миси, особено посред нощ — каза Гудман.

Соренсън не реагира. Беше застанала от лявата страна на маздата и внимателно оглеждаше пространството между бара и отдавна затворената кръчма.

— От тук виждам бензиностанцията — рече тя. — Точно оттатък платното.

— Е, и? — попита Гудман.

— От там също могат да ме видят.

— Очевидци ли търсите? Трябва да имаме голям късмет, за да очакваме, че някой шофьор на камион е зареждал точно в минутата, в която нашите момчета са се прехвърлили в резервната кола и са изчезнали. Освен това е трябвало да гледа в правилната посока с напрегнато внимание, вместо да си чеше задника. Но дори да го е направил, как бихме могли да го открием?

— Не, не — нетърпеливо тръсна глава Соренсън. — Мисля си за евентуални камери на бензиностанцията. Широкообхватни, казват им „рибешко око“. Такива камери могат да заснемат и част от паркинга тук.

Гудман не каза нищо.

— Има ли камери на бензиностанцията?

— Не знам.

— Трябва да има — рече Соренсън. — Големите камиони зареждат стотици литри, а времената са трудни. Все ще се намерят шофьори, които се опитват да потеглят, без да платят. А това няма как да се хареса на големите петролни компании. Със сигурност са взели предпазни мерки.

— Трябва да проверим.

— Ще го направим — кимна Соренсън. — А след това отиваме да потропаме на Миси Смит. Не казвайте, че не можем да го направим. Старата дама сигурно обича да си поспива, но понякога се налага да бъде събудена.

Ричър беше добър шофьор, но нищо повече. Във физическо отношение тялото му работеше само по два начина: или изключително бавно, или изключително бързо. През останалото време поведението му беше типично за едър човек — спокойно, леко лениво, а понякога дори сънливо. Но когато се налагаше, той избухваше като динамит, превръщайки се в истинска фурия. Включваха се всичките му сетива и мускули. После отново намаляваше обороти. Не притежаваше онова особено междинно състояние на отпусната съсредоточеност, което беше необходимо за доброто шофиране. При него действията трябваше да бъдат своевременни, но контролирани, бързи, но също така и премислени. Винаги му беше трудно да идентифицира това състояние. Обикновено заставаше нащрек още на двеста метра от потенциалната опасност или пък я игнорираше тотално — с необяснимата увереност, че тя ще отмине сама по себе си, без нужда от намесата му. Никога не беше блъскал друга кола, никога не беше наранявал човек, освен когато го беше правил умишлено. Но той беше реалист и си даваше сметка, че шофира посредствено, доста под средното ниво.

Магистралата обаче беше точно такава, каквато очакваше — права, широка, отново с три ленти във всяка посока. Големият шевролет с меко окачване се държеше много добре върху нея. Нощният трафик беше повече от спокоен и не изискваше бързи реакции. Фактически най-голямото предизвикателство беше да не задреме, но в това Ричър беше наистина добър. Можеше да остане буден за практически неограничено време. Държеше волана с две ръце и очите му се местеха към огледалата на всеки двайсетина секунди. Поглеждаше първо в лявото странично огледало, в огледалото за обратно виждане, после в дясното. Фигурата на Карън Делфуенсо се намираше зад дясното му рамо — мълчалива, но очевидно напрегната. Дон Маккуин до нея дишаше равномерно, на границата на дрямката. Алън Кинг на съседната седалка беше напълно буден, но някак мрачен и замислен. Главата му беше леко извърната, сякаш искаше да наблюдава както пътя, така и човека зад кормилото. Със сигурност и скоростомера, помисли си Ричър.