Лий Чайлд - Издирваният

Ричър отвори очи в момента, в който Кинг се обърна назад.

— Много искам да пристигнем в Чикаго преди разсъмване — обяви Кинг.

Това ме устройва, помисли си Ричър. Сутрин от там тръгват куп автобуси. На юг през Илинойс, на изток през Кентъки и съм във Вирджиния.

— Напълно постижимо — рече на глас той. — Движим се бързо, освен това през зимата се съмва късно.

— Бяхме се разбрали Дон да кара до средата на пътя, а след това аз. Но сега ми хрумна, че бихме могли да разделим разстоянието на три. Вие ще ни возите през средната третина.

— А защо не Карън?

Делфуенсо не отговори.

— Карън не шофира — рече Кинг.

— Добре — кимна Ричър. — С удоволствие ще се включа.

— Така ще бъде по-безопасно.

— Все още не знаете как шофирам.

— Движим се по прав и широк път, освен това почти няма трафик.

— Добре — отново кимна Ричър.

— Ще поемете кормилото, когато спрем за зареждане.

— А кога ще стане това?

— Скоро.

— Но защо? — полюбопитства Ричър. — Вие пътувате вече три часа, но резервоарът е три четвърти пълен. С този разход на гориво можем да преполовим разстоянието до Ню Йорк, преди отново да заредим. А може би и повече.

Кинг замълча за момент, после премигна и каза:

— Вие сте наблюдателен човек, мистър Ричър.

— Опитвам се да бъда.

— Това е моята кола. Наясно съм с всичките ѝ номера, знаете. Индикаторът за горивото е повреден. Дълго време стрелката не мърда, а след това изведнъж пада.

Ричър не каза нищо.

— Скоро ще се наложи да спрем, повярвайте ми — добави Кинг.

Патрулките с двамата полицаи, охраняващи района на бара, бяха спрели под еднакъв ъгъл на известно разстояние от червената мазда. Сякаш за да са сигурни, че са извън опасност. В случай че изоставеният автомобил беше радиоактивен или зареден с експлозиви. Гудман спря своята краун виктория на седем-осем метра от маздата.

— Предполагам, че тук не е имало очевидци, нали? — подхвърли Соренсън.

— Щеше да е голям късмет — промърмори шерифът.

— И барът ли е изоставен?

— Не, но затваря в полунощ. Прилично заведение е.

— В сравнение с какво?

— С останалите наоколо.

— Според вас по кое време се е появила червената кола?

— Най-рано в дванайсет и четвърт. Било е късно за очевидци.

— Предполагам, че никога не сте работили в бар, нали? — подхвърли Соренсън.

— Не съм — кимна Гудман. — Защо питате?

— Защото персоналът едва ли си е тръгнал в полунощ заедно с клиентите. Някоя флегматична сервитьорка със сигурност се е замотала вътре до по-късно. Познавате ли собственика?

— Разбира се.

— Обадете му се.

— Жена е — поясни Гудман. — Миси Смит. Открай време върти това заведение, всички я познават. Няма да е доволна, че я будя.

— А пък аз няма да съм доволна, ако не го направите — рече Соренсън.

Гудман измъкна джиесема си и започна да набира, а Соренсън отиде да огледа маздата. Беше с номера от Северна Каролина, а на задното стъкло имаше някакъв стикер. Купето изглеждаше ново и добре почистено. Тя се свърза с офиса си в Омаха и продиктува регистрационния номер и цифрите от стикера, после се обърна и видя, че шерифът пише с химикалка на дланта си, притиснал телефона между рамото и ухото си. Гудман прибра химикалката и изключи телефона.

— Миси Смит си е тръгнала точно в полунощ заедно с последните клиенти — подвикна той. В гласа му нямаше тържество. Тонът му не звучеше като „нали ти казах“.

— И?

— Една от сервитьорките е останала да почисти. Май го правят на ротационен принцип. Онази, която остане, получава надница до дванайсет и половина.

— Нейният номер ли записахте на дланта си?

— Да. На мобилния.

— Тази мазда е кола под наем — каза Соренсън. — С регистрация от друг щат и стикер на агенцията, където трябва да се върне.

— Най-близката агенция за коли под наем е на летището в Омаха. Мога да им позвъня.

— Вече го направих. Вие звъннете на сервитьорката.

Гудман разтвори дясната си длан пред включените фарове на колата си и започна да набира номера с палец.

Малко преди Айова магистралата се стесни до две ленти в платно. Беше абсолютно пуста. Изходите бяха на голямо разстояние един от друг. Предшестваха ги по три сини билборда, разположени на трийсетина метра един от друг. Първият съобщаваше за наличието на бензиностанция наблизо, вторият за заведение, а третият — за мотел. Бяха нещо средно между указателни табели и реклами. Някои билбордове бяха празни. При едни изходи нямаше бензиностанция, но имаше заведение, при други имаше и двете, но не и мотел. Имаше и такива, рекламиращи кръчма в близкото селище, но не и закусвалня. Ричър беше наясно с това, тъй като беше пропътувал почти цялата магистрална мрежа на страната. Част от билбордовете бяха фалшиви, подмамвайки водачите да се отклонят и да изминат трийсет-четирийсет километра по тъмни шосета, преди да открият, че рекламираното заведение не работи. Други ги насочваха към зони за почивка, където всеки можеше да се обърка от разнообразието на обектите. Там можеше да избираш между бензиностанции на „Ексън“, „Тексако“ и „Суно-ко“, между закусвални на „Събуей“, „Макдоналдс“ и „Кракър Баръл“, между стая в „Мариот“, „Ред Руф“ и „Камфърт Ин“. Най-точни указания даваха светлините в далечината. Подвеждащите изходи не бяха осветени, докато обещаващите водеха право към жълто-червено сияние на хоризонта.