Лий Чайлд - Издирваният

Свидетелят беше слаб и жилав петдесетгодишен мъж във ватени работни дрехи. Поднесе им историята доста несвързано, точно според очакванията на Соренсън. Тя беше наясно с ограниченията на подобни показания. Още като курсант в Куонтико я бяха изпратили да разпита някакъв доктор, заподозрян в измами със средства от здравната каса. Тя се озова в препълнена чакалня, където изчака доста време, преди да бъде приета. В един момент в кабинета се втурна въоръжен мъж, който стреля няколко пъти във въздуха, преобърна съдържанието на шкафовете в търсене на упойващи вещества и изчезна. Разбира се, по-късно се оказа, че това е инсценировка. Докторът и бандитът бяха актьори, стрелбата беше с халосни патрони, а пациентите в чакалнята — курсанти като нея. Показанията на очевидците относно външността на бандита се оказаха доста различни. И в повечето случаи противоположни. Никой не помнеше какъв е бил той — нисък или висок, дебел или слаб, чернокож или бял. От този момент нататък Соренсън приемаше свидетелските показания с голяма доза резерви.

— Видяхте ли кога се появи човекът със зеленото палто? — попита тя.

— Не — отвърна свидетелят. — Видях го вече на тротоара. Беше се насочил към помпената станция.

— А видяхте ли появата на червената кола?

— Не. Когато погледнах, тя вече беше там.

— Вътре ли бяха двамата мъже в черни костюми?

— Не. Бяха на тротоара.

— Следяха този със зеленото палто?

— Вървяха на три-четири метра зад него — кимна човекът. — А може би и повече.

— Можете ли да ги опишете?

— Двама мъже в костюми.

— Стари, млади?

— Средна възраст.

— Ниски, високи?

— Нормални.

— Бели или чернокожи?

— Бели.

— Слаби или дебели?

— Средно.

— Някакви отличителни белези? — попита Соренсън.

— Не знам за какво говорите — отвърна човекът.

— Нещо особено във външния им вид? Бради, белези, пиърсинг, татуировки?

— Не, бяха си нормални.

— Какви бяха косите им? Светли, тъмни?

— Косите им? — вдигна вежди свидетелят. — Не знам. Коси като коси.

— Видяхте ли някой от тях да държи нож на влизане в станцията?

— Не.

— А на излизане?

— Не.

— Бяха ли изцапани с кръв?

— Сакото на единия изглеждаше мокро на две места. Петната бяха черни, а не червени, най-вероятно от вода. Но костюмът му беше черен все пак.

— А уличното осветление жълто — отбеляза Соренсън. Човекът погледна навън, сякаш да провери, после кимна.

— Да.

— А на жълтата светлина кръвта може би изглежда черна.

— Предполагам.

— Тяхна ли беше червената кола? — попита Соренсън.

— Влязоха в нея, госпожо.

— Но как изглеждаха, като влизаха в нея? Сякаш им беше напълно позната? Или се засуетиха?

Тя срещна въпросителния поглед на Гудман от предната седалка и побърза да поясни:

— Джобовете на убития бяха празни. В тях нямаше ключове от кола. Въпросът ми е как е стигнал до тук. Може би червената кола е била негова.

— В такъв случай как онези двамата са стигнали тук? — попита Гудман. — Със сигурност не пеша. Навън е студено, а те са били само по сака.

— Може би са дошли заедно с жертвата.

— Не знам, госпожо — обади се свидетелят. — Качиха се в колата и потеглиха. Това е всичко, което видях.

Гудман пусна човека да си върви, покани Соренсън в своя автомобил и подкара на север. Искаше да ѝ покаже изоставената червена кола.

Очите на Ричър бяха затворени. Носът му не действаше. Лишен от две основни сетива, той беше принуден да се опира на останалите три — слух, осезание и вкус. В устата си имаше вкус на желязо — най-вече там, където кръвта от счупения нос се стичаше към гърлото. Пръстите на дясната му ръка докосваха плюшената тапицерия на седалката и можеха да усетят плътността на мъхестата материя. Лявата ръка лежеше в скута му, докосвайки грубия памучен панталон. Чуваше звучното плъзгане на гумите по бетонната настилка, равномерното мъркане на мотора и едва доловимото съскане на ремъците и ролките. Чуваше и свистенето на вятъра в предното стъкло и страничните огледала. Усещаше слабото пружиниране на седалките, докато телата им се поклащаха лекичко. Дон Маккуин дишаше бавно и равномерно, съсредоточен в шофирането. За разлика от него Карън Делфуенсо дишаше малко по-неспокойно, а Алън Кинг учестено, сякаш му предстоеше да вземе някакво решение. До слуха на Ричър долетя лекото шумолене на плат по гола кожа. Вероятно Кинг беше повдигнал ръкава си да погледне часовника.