Лий Чайлд - Издирваният

Грешката беше негова.

Двамата извършители вече бяха напуснали щата.

Което означаваше, че ФБР поемаше грижата за тях.

Джулия Соренсън стигна до кръстовището съвсем лесно, но това не беше изненада, защото нейният джипиес твърдеше, че то е единственото картографирано съоръжение на много километри наоколо. Тя направи десен завой съгласно указанията, а след това измина стотина метра по посока на едно истинско езеро от ярка светлина. Там видя бункера, от двете страни на който бяха паркирани колите на шерифа и неговия подчинен.

Това беше местопрестъплението — точно такова, каквото ѝ беше описано.

Тя разбираше повече от коли, отколкото от бункери. Тези пред нея бяха същите като нейната — краун виктория, но боядисани в цветовете на окръжната полиция и оборудвани с ролбари отпред и отзад и релси за светлините на покрива. Бункерът беше по-труден за описание. Представляваше паралелепипед със страни осем на шест, а височината му не надминаваше три метра. Имаше плосък покрив и нямаше прозорци. Металната врата беше доста очукана и изподраскана. Като цяло постройката изглеждаше стара и занемарена. Бетонът беше оронен от ветровете и студа, на места с вдлъбнатини, големи колкото юмрук, покрай които се виждаха назъбени кафеникави камъни — някои гладки, други натрошени и с остри ръбове.

Джулия Соренсън паркира зад колата на охраняващия мястото и слезе. Беше висока жена, типична скандинавка, по-скоро интересна, отколкото красива, с дълга пепеляворуса коса. Носеше черен панталон и черно яке, под което се виждаше синя блуза, както и равни черни обувки. На рамото ѝ висеше черна кожена чанта, която побираше почти всичките ѝ лични вещи с изключение на пистолета. Неговото място беше на левия хълбок, прибран в кобур. А портфейлът с личните документи беше в джоба на якето ѝ.

Тя го извади и се насочи към шерифа, който по бързата ѝ преценка беше поне с двайсет години по-възрастен от нея. Беше широкоплещест, но не и висок. В никакъв случай с ръст на баскетболист. За възрастта си изглеждаше доста добре. Върху униформената риза беше облякъл дебело яке. Не носеше ръкавици, въпреки че беше студена нощ. Здрависаха се и за миг останаха мълчаливи пред бетонния бункер. Сякаш се питаха откъде да започнат.

— Първи въпрос — обади се Соренсън. — Какво представлява тази сграда?

— Някога беше помпена станция — отвърна Гудман.

— А сега е изоставена, така ли?

— Да — кимна Гудман. — Нивото на подпочвените води падна и трябваше да се копае по-надълбоко. Но на километър и половина от тук има нова помпена станция.

— Мъртвецът още ли е вътре?

Гудман кимна.

— Чакахме ви — кратко обясни той.

— Кой е влизал?

— Само аз и докторът.

— Има много кръв — каза тя.

— Да.

— Газихте ли в нея?

— Наложи се. Трябваше да се уверим, че човекът е мъртъв.

— Местили ли сте го?

— Не, само пипнахме китката и сънната му артерия.

Соренсън приклекна и отвори чантата си. Измъкна найлонови санитарни терлици, които нахлузи върху обувките си, и надяна латексови ръкавици. Накрая извади един фотоапарат, стъпи в лепкавата локва и отвори вратата на бункера. Едната панта изскърца, а другата издрънча. Обединени, тези звуци прозвучаха зловещо.

— Вътре има осветление — обади се Гудман.

Тя напипа ключа и голата крушка под предпазната решетка на тавана светна. Стара решетка, стара крушка. Може би двеста вата, с прозрачно стъкло, излъчваща ярка, остра светлина. От пода стърчаха две големи тръби, разположени на около три метра една от друга. По тях все още имаше зелена боя, но, общо взето, бяха олющени и ръждясали. И двете завършваха с широки отворени фланци, към които не беше прикрепено нищо. Виждаха се дупките на липсващите болтове. Само това беше останало от някогашното водоснабдяващо съоръжение. Соренсън си представи колко дълги години беше служило то. Беше изпомпвало подпочвените води през едната тръба, насочвайки ги през другата към водонапорната кула наблизо. После, в един хубав ден, помпите бяха започнали да засмукват пясък — сигнал, че е време за нови сондажи. Соренсън беше направила справка, че в този щат се изпомпваха близо десет милиарда кубически метра вода годишно — повече, отколкото навсякъде другаде освен в Тексас и Калифорния.

Продължи напред.

Освен широките тръби на пода имаше и ръждясала метална скара, а на една от стените се виждаше електрическо табло отпреди няколко поколения. Срещу него все още личеше избеляла схема на хидравличното съоръжение, което някога беше свързвало двете широки тръби. С това се изчерпваше постоянната инфраструктура.