Лий Чайлд: Издирваният

Добре организирана акция, помисли си Ричър. Бавният подстъп се гарантираше от струпаните коли, а бавното придвижване през барикадата беше подсигурено от острия ляв завой в края. Така патрулките в центъра получаваха възможност за внимателен оглед на всяка от колите, които се точеха покрай тях. Очевидно операцията беше организирана от хора, които знаеха какво правят.

Но защо беше всичко това? Осем коли бяха твърде много. Освен това ченгетата в тях бяха въоръжени с карабини, чиито дула стърчаха от свалените прозорци. Това не беше рутинна проверка. Тук не ставаше въпрос нито за колани, нито за винетки.

— Слушахте ли радио? — подхвърли Ричър. — Дали не се е случило нещо лошо?

— Спокойно — рече Кинг. — Най-вероятно става въпрос за избягал затворник. Западно от тук има два големи затвора, от които постоянно бягат хора. Лудост, нали? На такива места обикновено разполагат с яки ключалки.

Маккуин срещна погледа му в огледалото и подхвърли:

— Надявам се, че не сте вие.

— Кой не съм? — объркано го погледна Ричър.

— Избягалият затворник.

По гласа му личеше, че се шегува.

— Не, твърдо не съм аз — поклати глава Ричър.

— Това е добре — рече Маккуин. — Иначе всички щяхме да имаме сериозни неприятности.

Придвижиха се още малко напред с останалите в нетърпеливата върволица. Отпред се виждаха ченгетата в действие. Бяха с нахлупени шапки, насочени карабини и мощни фенерчета. Оглеждаха внимателно колите, пътниците в тях, а понякога и багажниците. После се прехвърляха на следващите.

— Не се безпокой, Карън — обади се Кинг, без да извръща глава. — Скоро ще се прибереш у дома.

Делфуенсо не отговори.

Кинг се извърна към Ричър и поясни:

— Тя не обича да пътува.

Ричър не каза нищо.

Едва-едва пълзяха напред. Проверката продължаваше със същото темпо и по същия начин. Не след дълго Ричър откри и една малка особеност: проверяваха багажниците само на самотните водачи. Това автоматично отхвърляше теорията на Кинг за избягал затворник. Той можеше да се скрие и в багажника на кола с повече пътници в нея — двама, трима или дори петима. По-вероятно беше ченгетата да са получили информация за самотен водач, който превозва в багажника си нещо нелегално и опасно. Дрога, оръжие, бомби, крадени вещи или бог знае какво.

Придвижиха се още малко напред. Вече бяха трети на опашката. В първите две коли имаше само по един човек и съответно провериха багажниците им. След което махнаха на тях да се приближат. Маккуин леко подаде газ и спря на мястото, което му посочи полицаят. Един от колегите му застана пред колата и освети регистрационния номер. Други четирима се изправиха от двете страни и насочиха фенерчета към купето. После онзи отпред се отмести, а най-близкият до Маккуин им махна да преминават с рязък, нетърпелив жест.

Маккуин завъртя волана докрай, за да вземе острия ляв завой, след това го завъртя докрай в обратна посока. Пред тях се разкри пустата ивица асфалт, която чезнеше към хоризонта. Маккуин изпусна въздуха от гърдите си и се намести в седалката. До него Кинг направи същото. Колата бързо се понесе на изток, сякаш нетърпелива да навакса забавянето.

Минута след като преминаха блокадата, Ричър видя някаква кола, която се носеше не по-малко бързо в обратна посока. Тъмен форд, модел „Краун Виктория“, с мигащи сини и червени лампички, вградени в радиаторната решетка. Очевидно служебна кола, пътуваща към мястото на някакво извънредно произшествие.

Тъмният форд беше собственост на специалния отряд на ФБР в Омаха. Дежурният агент в тамошното оперативно бюро беше реагирал светкавично на обаждането на Гудман. Шерифът беше употребил думата професионалисти , която в речника на ФБР означаваше организирана престъпност, а организираната престъпност беше любимата диета на ФБР, тъй като от нея се печелеха слава и повишения. По тази причина беше призован един специален агент на повикване — ветеран с двайсетгодишна служба и голяма колекция награди. Висококвалифициран, с голям опит и още по-голям авторитет.

Името на специалния агент беше Джулия Соренсън, почти на четирийсет и седем години, прекарала почти четирийсет и седем щастливи месеца в Омаха. Тамошното оперативно бюро не можеше да се сравнява с Ню Йорк и Вашингтон, но не беше и затънтена провинция. Омаха не беше Сибир. Дори не приличаше на Сибир. По неясни исторически причини престъпността винаги беше следвала железопътните линии, а Небраска разполагаше с една от най-развитите железопътни мрежи в света. Ето защо професионалните качества на Соренсън се радваха на отличен прием. В нито един момент тя не се беше почувствала подценена или пренебрегната.