Лий Чайлд: Издирваният

— Пътувам на изток — отговори Ричър.

— Към Айова ли? — попита мъжът на пътническата седалка.

— През Айова — каза Ричър. — Чак до Вирджиния.

— Качвайте се — рече мъжът. — Ще ви помогнем да преодолеете част от разстоянието.

Жената беше седнала зад него и това принуди Ричър да заобиколи колата и да заеме мястото зад шофьора. Настани се и затвори вратата. Жената му кимна някак свенливо. Или може би предпазливо. Вероятно заради счупения нос. Може би не беше свикнала на подобни гледки.

Човекът зад кормилото погледна в страничното огледало и пое нагоре към магистралата.

Окръжният шериф се казваше Виктор Гудман. Повечето от местните хора намираха името му за напълно уместно. Защото беше добър човек и обикновено побеждаваше във всичко, с което се заемеше. Разбира се, връзката между двете му имена съвсем не беше задължителна. Не побеждаваше, защото е добър, а защото е умен. Достатъчно умен да проверява по няколко пъти решенията си, преди да продължи напред. Две крачки напред, една назад. Това беше системата му и тя му служеше добре. Именно придържайки се към нея, той стигна до заключението, че е прибързал с онази заповед за издирване на червена кола.

Защото местопрестъплението в бетонния бункер се оказа грозна гледка. На практика мъжът със зеленото палто беше екзекутиран. Убит хладнокръвно и безпощадно. С помощта на нож, проникнал точно там, където трябва. Тук изобщо не можеше да става въпрос за някакъв спор, излязъл от контрол. Това беше професионална работа, изпълнена от истински майстор. Нещо, което в Небраска се случваше много рядко. Или, по-точно казано, никога.

И тъй, първата работа на Гудман беше да се свърже с ФБР в Омаха с молба те да поемат разследването. Беше твърде умен, за да се тревожи от някакви дребни борби за надмощие. После се зае да преосмисли заключенията си за двамата мъже в червената кола. Червена като пожарна, както я беше нарекъл свидетелят. Яркочервена. Което си беше отвсякъде безсмислица. Професионалистите не използват коли с ярки цветове за оттегляне от местопрестъплението. Такава кола се набива на очи, запомня се. А това означаваше, че двамата професионалисти са се погрижили за друга кола, която да ги чака наблизо, на подходящо място. И са се прехвърлили в нея.

Събличането на две сака от костюм бе въпрос на секунди. Свидетелят не беше сигурен за ризите им. Бели, ама може и кремави. Раирани, но може би на квадратчета. Без вратовръзки. Не, май единият бил с вратовръзка…

След всичко това Гудман включи радиостанцията и отмени заповедта за издирване на червена кола. Магистралната полиция и въздушната база приеха нови инструкции — да проверяват всички автомобили, в които пътуват по двама мъже.

Човекът на пътническата седалка се обърна.

— Какво е станало с лицето ви, ако разрешите да попитам? — дружелюбно подхвърли той.

— Блъснах се в една врата.

— Наистина ли?

— Не, не — поклати глава Ричър. — Спънах се и паднах. Нищо особено. Такива неща просто се случват.

— Кога стана?

— Снощи.

— Боли ли?

— Не много. Един аспирин, и ще ми мине.

Мъжът се извъртя още малко и погледна жената, след това се обърна към шофьора.

— Имаме ли аспирин да помогнем на човека? — попита той.

Ричър се усмихна. Екип, готов да разреши всякакви проблеми, и големи, и малки.

— Не се безпокойте — каза той.

— Аз имам — обади се жената и се наведе за чантичката в краката си.

Мъжът гледаше как се рови в нея, нетърпелив да помогне. Изглеждаше истински развълнуван. Имаха задача, която бяха на път да разрешат. Жената измъкна шишенце „Байер“ и изтръска едно хапче.

— Дай му две — каза мъжът. — Едно няма да го оправи. Дай му дори три.

Думите му прозвучаха почти заповеднически — един факт, който със сигурност щеше да бъде критикуван при анализа след тиймбилдинга. Жената, изглежда, се притесни. Може би хапчетата ѝ трябваха. Може би имаше някакъв здравословен проблем, за който ѝ бе неудобно да говори. Или пък мъжът отпред прибягваше до нещо като двоен блъф. Може би беше толкова безупречен в останалите неща, че началническият му тон да се изтълкува като невинен изблик.

— Едно ще свърши работа — обади се Ричър. — Благодаря.

Малкото бяло хапче падна от нейната длан в неговата. Мъжът се обърна и му подаде бутилка минерална вода. Запечатана и все още студена, наскоро извадена от хладилник. Ричър лапна хапчето, развинти капачката и отпи голяма глътка.

— Благодаря, много сте мили — каза той и върна бутилката на мъжа.