Лий Чайлд: Издирваният

Нощта беше студена и това помагаше на лицето му. Кожата изтръпваше и болката намаляваше. От юг се появи пикап с канзаски номер, който направи завой на изток и намали. Зад кормилото седеше висок чернокож мъж, навлякъл дебело палто. Сигурно не му работеше отоплението. Пикапът бавно се плъзна покрай Ричър, после почти спря. Шофьорът го огледа внимателно, но в крайна сметка извърна глава и продължи пътя си.

Ричър разполагаше с достатъчно пари. Можеше да вземе автобус, ако стигнеше до Линкълн или Омаха. Но сам не можеше да стигне до Линкълн, нито до Омаха. Някой трябваше да го закара до там. Докато платното беше пусто, той пъхваше ръце под мишниците си, за да ги стопли. Потропваше с крака, а дъхът му образуваше облачета пара. Покрай него профуча кола на магистралния патрул с включени сигнални светлини, но без сирена. Приведени напред, двете ченгета вътре дори не го погледнаха. Вероятно някъде беше станало произшествие.

Още две коли почти спряха. Едната от юг, другата от север, в интервал около минута. Шофьорите намалиха, огледаха го, поколебаха се, после натиснаха газта и изчезнаха. Близо съм, помисли си Ричър. Моят човек скоро ще се появи. Може би и късният час щеше да помогне. Нощем хората бяха по-състрадателни, отколкото денем. А и нощното шофиране си беше за особняци. Който го предпочиташе, по-лесно би качил непознат.

Надяваше се да е така.

Още един шофьор го подложи на внимателен оглед и изчезна.

Ричър плю в шепи и енергично приглади разрешената си коса.

Оставаше си оптимист.

После, след точно деветдесет и три минути престой на детелината, една кола го взе.

Колата спря на десетина метра, преди да се изравни с него. Беше с местни регистрационни табели, американска и тъмна на цвят. Шевролет, помисли си Ричър. Тъмносин, сив или черен. Трудно му беше да установи цвета на разсеяната светлина на детелината. Нощем тъмните металици изглеждаха абсолютно еднакви.

В колата имаше трима души. Двама мъже отпред и една жена отзад. Мъжете бяха полуобърнати на седалките си. Сякаш водеха тристранна дискусия. В дух на демокрация. Дали да вземем този човек или не? Това най-вероятно означаваше, че тримата не се познаваха добре. Между приятели подобни решения се вземаха инстинктивно. Тези бяха по-скоро бизнес партньори или колеги, събрани на едно място по силата на обстоятелствата. Хора, които проявяваха преиграно уважение един към друг и най-вече мъжете към единствената жена.

Ричър я видя да кима. Устните ѝ се раздвижиха в беззвучно да . Мъжете заеха нормално положение и колата бавно се приближи към него, после спря. Десният страничен прозорец се изравни с бедрото му и стъклото се плъзна надолу. Ричър се наведе. Лъхна го топъл въздух. Отоплението на тази кола работеше добре. Това поне беше сигурно.

— Закъде пътувате толкова късно, сър? — попита го мъжът до шофьора.

Като военен полицай в продължение на тринайсет години и почти още толкова като скитащ се бездомник, Ричър беше оцелял благодарение на две неща — предпазливост и бдителност. С участието на всичките пет сетива. Решението му дали да приеме или откаже превоз зависеше изцяло от миризмата. На бира, на трева или на бърбън. Но в момента не можеше да подуши нищо, тъй като носът му беше счупен, при това съвсем наскоро. Всичко вътре беше задръстено от съсиреци и отоци. Вероятно септумът му беше сериозно изкривен. А това можеше да означава, че никога повече няма да е в състояние да помирише нещо.

В тази ситуация докосването също беше изключено. Вкусът също. Нямаше да постигне нищо, ако вземеше да опипва обстановката като слепец или пък да ближе всичко, което е достатъчно близо до езика му. Оставаха само две използваеми сетива: зрението и слухът. Мъжът до шофьора нямаше специфичен акцент и не говореше на никакъв диалект. Личеше си, че е образован, със самоуверен, леко началнически тон. Ръцете и на тримата бяха гладки, без мазоли. Слаби, почти лишени от мускулатура фигури, добре поддържани коси, никакъв загар. Това бяха хора, които живееха на закрито. Чиновници. Не от високите етажи, но и далече от дъното. И тримата изглеждаха между четирийсет и петдесет, преполовили живота си и реализирали по-голямата част от кариерата си. Нещо като подполковниците в армията. Със солидни постижения, без да са суперзвезди.

И тримата бяха облечени с черни панталони и дънкови ризи. Нещо като униформа. Ризите изглеждаха евтини и нови, все още с гънките от фабричното опаковане. Май става въпрос за тиймбилдинг, помисли си Ричър. Някаква корпоративна глупост. Изваждат от офиса мениджърите на средно ниво, изстрелват ги насред предварително избрана пустош, обличат ги в униформени ризи и им поставят задачи. Това вероятно им създаваше усещане за приключение. Част от него се съдържаше и в самия факт, че бяха решили да го вземат. После сигурно щяха да проведат откровена критична дискусия — като онази преди малко, след която стигнаха до едно наистина демократично решение. Екипите се нуждаят от екипна работа. Екипната работа се нуждае от консенсус, а консенсусът трябва да бъде доброволен. Тук влизаше в действие и факторът пол, който винаги бе деликатен. Ричър беше леко изненадан от факта, че жената нито шофира, нито се вози отпред. Макар че шофирането вероятно се възприемаше като обслужваща дейност, подходяща за единствената жена в екипа. Нещо като поднасянето на кафе.