Лий Чайлд - Издирваният

Но имаше и една съществена разлика.

На алеите пред три от къщите бяха паркирани коли, но четвъртата беше празна.

Именно тя отговаряше на адреса, който беше получил шериф Гудман.

— Това не е добре — промърмори Соренсън.

— Не е — кимна Гудман.

Всичките къщи бяха тъмни, което беше нормално за този късен час. Къщата с пустата алея изглеждаше по-тъмна от останалите. Някак безлюдна.

Соренсън слезе от колата. Шосето представляваше стар път между нивите, покрит с тънък слой асфалт. Канавките бяха задръстени с кал. Тя прескочи по-близката до къщите и спря в началото на пустата алея. Гудман направи същото. Соренсън отвори пощенската кутия. Стар професионален навик. Беше празна. Явно собственичката беше прибрала вечерната поща, както можеше да се очаква от човек с нощно работно време.

Кутията беше боядисана в бяло, като всички останали. Върху нея с дребни самозалепващи се буквички беше изписано името Делфуенсо .

— Как ѝ беше малкото име? — попита Соренсън.

— Карън — отвърна Гудман.

— Иди да почукаш, просто за всеки случай — каза тя.

Гудман почука на вратата. Нищо. Почука още веднъж, този път по-силно и по-продължително. Отново нищо.

Соренсън прекоси моравата и се насочи към съседната къща. Изправи се пред входната врата и натисна звънеца. Три пъти, в бърза последователност. После извади служебната си карта и зачака. Две минути по-късно вратата се отвори и на прага се появи мъж по пижама. На средна възраст, с посивяла коса.

Тя го попита дали е видял съседката си да се прибира тази вечер. Мъжът поклати глава. Попита го сама ли живее. Човекът кимна. Била разведена и живеела сама. Имала ли кола? Да, отвърна мъжът. Прилична, на няколко години. Купила я с парите от развода. Това между другото, добави съседът.

Соренсън го попита дали винаги ходи на работа с кола. Отговорът беше положителен. Иначе трябвало да ходи пеша. Нямало обществен транспорт. И вероятно винаги я паркирала на алеята си? Точно така. През деня винаги била там, през нощта след работа — също. Точно над локвичката масло, която се виждала, ако човек се приближи малко. Течало от скоростната кутия и това бил единственият недостатък на иначе хубавата кола. Някои хора обаче не обръщали внимание на такива дреболии. Това също го казвал между другото.

Соренсън го попита дали се е случвало съседката му да не се прибира през нощта. Не, отговори мъжът. Винаги се прибирала. Работела в бара до бензиностанцията и се прибирала в дванайсет и десет, точна като часовник. Закъснявала малко повече само когато била дежурна по почистването. Тогава се прибирала малко след дванайсет и половина. Госпожа Делфуенсо била много свястна жена и добра съседка. Дано не ѝ се било случило нещо лошо.

Соренсън му благодари, нямаше повече въпроси към него. Човекът каза, че се надява да е бил полезен. Тя го увери, че е така. Той добави, че ако иска повече подробности, може да се обърне към съседката от другата страна. Двете били по-близки. Всъщност били приятелки. Правели си услуги. Детето на госпожа Делфуенсо отивало да спи при съседката, когато майка му е на работа.

— Карън има дете? — повдигна вежди Соренсън.

— Дъщеря на десет години — каза човекът. — Връстничка е с детето на другата съседка. Спят заедно, а на сутринта госпожа Делфуенсо им прави закуска и ги кара с колата до мястото, където чака училищният автобус.

Ричър не знаеше какво изпитва човек под хипноза, но беше убеден, че то е близко до усещането при нощното шофиране по пуста магистрала. Сетивата нямат дразнители и действат на ниски обороти, командвани от малка част от мозъка. Другата част просто изключва. Предната половина няма какво да прави, а задната няма с какво да се бори. Това можеше да мине за дефиниция на релаксацията. Времето и разстоянието се размиваха.

В подобни състояния обикновено му помагаха числата. Запълваше с тях празнотата в главата си. Не че беше кой знае какъв математик, но числата буквално започваха да танцуват пред очите му, показвайки скритите си качества. Ако погледнеше към таблото, щеше да види, че в момента се движат със скорост 122 км, или 76 мили, в час. Седемдесет и шест на квадрат беше 5776. Последните две цифри отново бяха 76, както в началото. Това превръщаше 76 в автоморфно число — едно от двете, по-малки от 100. Другото беше 25, което, повдигнато на втора степен, беше 625, което пък, повдигнато на втора, беше 390 625. Интересно.

Би могъл да се възползва и от факта, че всички ченгета в района са се струпали около барикадата, останала зад гърба му, да увеличи скоростта на 81 мили в час и да си представи какво се получава, когато 1 се раздели на 81. Получаваше се 0,012345679, десетична дроб, която, ако се продължеше, щеше да съдържа същите цифри в същия ред и така до безкрай.