Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

– Да, онзи с жълтите мизерии. Какво мога да направя за теб, Джак?

Хардуик се прокашля с противно за ухото въодушевление.

– Въпросът е по-скоро какво можем направим един за друг, нали? Око за око, зъб за зъб. Между другото, забелязах, че вратата ти е отворена. Нещо против да вляза вътре? Тук има прекалено много шибани мухи.

Хардуик, мъж с едро телосложение и червендалест тен, с преждевременно посивяла къса коса и смущаващо сини очи на аляско хъски, стоеше в средата на просторната стая, която заемаше половината от долния етаж. В едната част бе кухнята с кръгла дъбова маса за закуска, поставена в единия край пред плъзгащите се френски прозорци. В далечния край имаше кът за сядане, оформен около масивната каменна камина и печката на дърва до нея. В средата на помещението имаше семпла маса в стил „Шейкър“ 1и половин дузина столове с кожена тапицерия на гърбовете.

Първото нещо, което порази Гърни, когато влезе в стаята, бе изражението на Хардуик – в него имаше нещо определено неловко, нещо не на мястото си. Дори похотливостта във въпроса, който изстреля веднага: „А къде е прелестната Мадлин?“, изглеждаше странно фалшива.

– Тук съм – каза тя с полуприветлива, полупритеснена усмивка, като влезе откъм долепения до кухнята килер и се запъти към мивката. Носеше букет от приличащи на астри диви цветя, които бе набрала от пасбището до къщата. Сложи ги върху поставката за изцеждане на съдовете и погледна Гърни.

– Ще ги оставя тук засега. После ще намеря ваза. Трябва да се кача горе и да се поупражнявам малко.

Когато стъпките й заглъхнаха към горния етаж, Хардуик се ухили и прошепна на Гърни:

– Упражненията водят до съвършенство. В какво точно се упражнява?

– Свири на виолончело.

– Ооо, разбира се. Знаеш ли защо хората харесват толкова много челото?

– Защото има хубав звук?

– О, Дейви, момчето ми, това беше типичен пример за дълбоката прозорливост, с която си прочут – кимна Хардуик и облиза устни. – Но знаеш ли какво прави този звук толкова хубав?

– Защо просто не ми кажеш, Джак?

– И да те лиша от възможността да решиш сам тази очарователна загадка? – поклати театрално глава той. – Не бих си и помислил подобно нещо. Гений като теб се нуждае от предизвикателства. Иначе мозъкът му ръждясва.

Изведнъж Гърни се втренчи в Хардуик и осъзна какво не беше наред. Под дразнещата заядливост, която бе типична за начина, по който той се отнасяше към света, прозираше не толкова типично за него напрежение. Припряността беше част от индивидуалността на Хардуик, но това, което Гърни долавяше сега, бе по-скоро нервност. Това накара Гърни да се чуди какво предстои. Странното настроение на бившия му колега бе заразително.

Не помагаше и фактът, че Мадлин бе избрала за упражнението си доста драматично парче.

Хардуик започна да се разхожда из стаята, да докосва гърбовете на столовете, ъглите на масите, саксиите с растения, декоративните купи, бутилки и свещници, които Мадлин беше купила от евтините антикварни магазинчета в района.

– Харесва ми това място! Направо го обожавам! Шибана автентика, човече! – спря се и прокара пръсти през четинестата си къса коса. – Знаеш какво имам предвид, нали?

– Че е шибана автентика ли?

– Всичко тук – истинска провинция. Погледни само желязната печка на дърва, направена в Америка, американска като шибаните палачинки. Виж се само – ти си истински, чистокръвен американец, ала Робърт Редфорд. Виж само тия широки дървени дъски на пода, прави и естествени като дърветата, от които са изсечени.

– Тези .

– Моля?

– Тези широки дървени дъски, не тия .

Хардуик спря да обикаля.

– За какво, по дяволите, говориш?

– Посещението ти има ли някаква цел, Джак?

Той се намръщи.

– О, Дейви, Дейви – делови както винаги. Пренебрегваш опитите за любезен разговор, усилията за социално общуване, приятелските коментари за пуританската простота на мебелите в дома ти...

– Джак...

– Добре. Първо работата. Майната им на любезностите. Къде да седна?

Гърни махна с ръка към малката кръгла маса до френските прозорци. Когато се настаниха един срещу друг, той се облегна назад и зачака.

Хардуик затвори очи и започна да масажира грубо лицето си, сякаш се опитваше да спре някакъв силен сърбеж под кожата. После постави дланите си една върху друга на масата и заговори.

– Питаш ме дали посещението ми има някаква цел. Да, има. Една възможност. Знаеш ли онзи цитат от „Юлий Цезар“ на Шекспир за моментите на прилив в живота?