Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Гърни не се чувстваше по същия начин. Мадлин бе открила това място малко след като се бяха преместили тук и от първия път, когато му го показа, той мислеше само за едно – че е идеалната позиция за снайперист, който би могъл да стреля по всеки влизащ или излизащ от къщата им. (Беше проявил благоразумието да не й го спомене. Тя работеше три дни в седмицата в местната психиатрична клиника и Дейв не искаше да я навежда на мисълта, че и той се нуждае от лечение – за пристъпи на параноя например.)

Необходимостта от построяването на кокошарник, неговият размер и външен вид, както и местоположението му бяха станали всекидневна тема за разговор – очевидно вълнуваща за нея, леко дразнеща за него.

По настояване на Мадлин в края на май бяха купили три кокошки и един петел и ги гледаха в плевнята, но идеята да бъдат преместени в нов дом беше назряла.

– Можем да построим хубав малък кокошарник с ограда между аспарагусите и ябълковото дърво – каза тя въодушевено, – така че в горещите дни да имат сянка.

– Добре – отвърна той, но в отговора му се долови повече досада, отколкото възнамеряваше.

Разговорът можеше да тръгне в лоша посока, ако вниманието на Мадлин не бе отвлечено от нещо. Тя сведе глава.

– Какво има? – попита Гърни.

– Чуй.

Той изчака – беше свикнал с това. Неговият слух беше нормален, този на Мадлин – изключително изострен. Няколко секунди по-късно, след като шумоленето на листата на дърветата утихна, чу нещо в далечината, някъде в подножието на хълма, шум, който вероятно идваше от пътя в долния край на тяхната „алея“. Постепенно се приближаваше и Дейв разпозна безпогрешно звука на голям осемцилиндров V-образен двигател.

Познаваше човек, който караше мощна стара кола като тази – частично реставриран червен понтиак GTO от 1970 г. Човек, за когото това нагло и демонстративно буботене бе идеалната визитка.

Джак Хардуик.

Гърни инстинктивно стисна зъби при мисълта за среща с детектива, с когото имаше толкова странна история на близки срещи със смъртта, професионални успехи и лични катастрофи. Не че не бе очаквал посещението. Всъщност предполагаше, че той ще се появи още от мига, в който научи за принудителното му оттегляне от Бюрото за криминални разследвания. И осъзнаваше, че напрежението, което изпитва сега, е свързано със събития, станали много преди това оттегляне. Беше намесен сериозен дълг, за който трябваше да има някаква отплата.

Ниски тъмни облаци се движеха над далечния хребет, сякаш отстъпвайки пред силния звук на червената кола, която вече се виждаше от мястото на Гърни. Неумолимо напредваше нагоре по окосеното пасбище към фермата. Почти се изкуши от мисълта да остане тук, на хълма, докато Хардуик си тръгне, но знаеше, че така няма да постигне нищо – само щеше да удължи периода на неудобство преди неизбежната среща. Изръмжа леко и решително се надигна от скалата.

– Очакваше ли го? – попита Мадлин.

Гърни погледна надолу по склона. Понтиакът спря до неговия прашен „Аутбек“ на малкия паркинг, който бяха направили отстрани на къщата. Мощният двигател на колата изръмжа по-силно две-три секунди, сякаш форсираше, преди да угасне.

– Очаквах го по принцип – отвърна Гърни, – но не специално днес.

– Искаш ли да го видиш?

– Бих казал, че той иска да ме види, а аз искам да се приключва с това.

Мадлин кимна и също се изправи, като отметна късата кестенява коса, паднала пред очите й.

Когато се обърнаха и поеха назад по пътя, огледалната повърхност на езерото в кариерата потръпна от внезапния порив на вятъра и отразяващият се в него образ на върбите и небето се разтвори в хиляди преливащи една в други отломки зелено и сиво.

Ако Гърни беше от хората, които вярват в знамения, може би щеше да види в начупения образ знак за приближаваща разруха.

Когато бяха на половината път надолу от Бароу Хил, телефонът на Гърни звънна. Разпозна номера на Хардуик.

– Здрасти, Джак.

– И двете ви коли са тук. Да не се криете в мазето?

– Много съм добре, благодаря. А ти как си?

– Къде си, по дяволите?

– Слизам през едни гъсталаци, на половин километър западно от теб.

– От хълма с изсъхналите жълти мизерии ли?

Хардуик успяваше да нервира Гърни за секунди. Не бяха толкова самите груби подмятания или дори насладата, с която ги изстрелваше; беше обезпокоителното ехо на един глас от детството на Гърни – неспирният язвителен глас на баща му.