Сам Крайстър - Тайната на Торинската плащаница

Той се изправя и опъва колана между ръцете си.

46

ЛОС АНДЖЕЛИС

Всичко е като в доброто старо време. Четири чинии, пълни с оглозгани пилешки кости; момичетата щастливо облизват мазните си пръстчета.

Само че сега е друго време. Ново време. Непростимо лошо време. Мици избърсва устата си със салфетка от „Кей Еф Си“.

– Помогнете ми да разчистим масата, момичета.

Близначките с готовност хукват да помагат. Готови са на всичко, само да има мир. Събират чиниите и хартиените кофички.

Само Мици чува шума отвън. Само тя го очаква. Влиза с момичетата в кухнята, затваря вратата и се обляга на нея. Момичетата изсипват мръсните съдове в мивката и не виждат изражението на лицето ѝ. В този момент униформените полицаи влизат през входната врата, която тя е оставила отворена.

Алфи изкрещява:

– Какво става?

Сърцето на Мици подскача. Амбър е пуснала топлата вода и не чува нищо. Джейд избърсва ръцете си в една кърпа и вижда майка си, облегната на вратата. Разбира, че нещо не е наред.

– Мамо, какво става?

– Нещо, което отдавна трябваше да стане, миличка.

Момичето се досеща, че нещо става с баща ѝ. Той е сам в другата стая. Джейд се опитва да изблъска майка си, да потърси потвърждение на страховете си.

– Недей, миличка, недей.

Амбър стои при мивката и ги гледа.

Мици иска да я прегърне. Да ѝ каже, че всичко ще бъде наред. Скоро всичко ще се оправи.

Някой почуква с дебела ръка по вратата.

– Г’спожо, трябва да поговорим – казва баритонов глас с провлачен калифорнийски акцент и ясен уличен жаргон.

Мици си поема дъх и отваря. Джейд се мушва покрай нея. В стаята има двама полицаи. Яки чернокожи мъжаги, които могат да играят в защитата на „Лейкърс“.

Алфи го няма.

Единият полицай хваща Джейд.

– Спокойно. Чакай.

Мици се озовава при тях за части от секундата. Хваща дъщеря си за рамото и я поглежда в очите:

– Заведи сестра си в стаята ви. Недей да ми противоречиш.

Това е заповед на полицай, не на майка. Момичето се подчинява.

Мици много добре съзнава какво е сторила, но се надява да е за добро. Дори да не е, със сигурност в момента е по-малката от двете злини. Ако нещата бяха излезли извън контрол тази вечер, можеше тя да е тази, която ще изведат с ръце на гърба – а Алфи да го изнесат в чувал.

Това е най-правилното решение, сигурна е.

– Ще се справите ли, госпожо?

Въпросът идва от полицай Логан Конър, метър и деветдесет висока сто и двайсет килограмова планина от мускули, облечена в униформа на лосанджелиското управление.

– Ще се оправя. Всичко е наред – излъгва тя. – Благодаря за помощта.

– Няма защо. – Той кимва леко и тръгва след партньора си. – Ще се погрижим добре за съпруга ви.

Тя се вцепенява при тези думи.

– Чакайте, не искам да го обработвате. Само го закарайте в управлението и го регистрирайте. Ще дойда да дам показания. Утре ще съм в „Убийства“, ако ви трябвам за друго.

– Разбрано. – Той поглежда подутото ѝ ухо. – Не е зле да отидете на лекар да ви прегледа и да ви снима, ако имате наранявания. – Конър вижда отворената ѝ уста, но я прекъсва: – Знам, че познавате процедурата, госпожо лейтенант, и не се опитвам да остроумнича. Просто, ако ще повдигаме обвинения, всяко доказателство ще ни е от полза.

Мици знае, че е прав. Тези случаи са сложни.

– Благодаря, ще си помисля. – Изпраща го на вратата. – Моля ви, погрижете се да не се отнасят грубо с него.

– Разбрано.

Той кимва и тръгва към патрулната кола.

Мици затваря вратата. Каквото и да ѝ е причинил Алфи в миналото, тя не иска нищо да му се случи сега. Съвестта ѝ трябва да е чиста за онова, което ще последва.

За делото.

Ако действа по процедурата, може да го осъди, така Алфи ще получи криминално досие и това ще провали целия му живот в бъдеще. Готова ли е да му причини това?

Мици се качва в детската стая.

Джейд е ядосана, очите ѝ са зачервени.

– Миличка...

– Остави ме намира!

Сърцето на Мици се свива. Трябва да даде на момичето глътка въздух. Джейд е любимката на баща им – ще ѝ трябва време да свикне. На всички им трябва време. Със сигурност не е сега моментът да ѝ се кара, задето е пуснала баща си в къщата. Амбър седи на ръба на леглото, изглежда сломена от току-що случилото се. Мици сяда и я прегръща.

– Всичко ще се оправи, миличко. Накрая всичко ще бъде наред. Просто трябва да преживеем това.

Тринайсетгодишното момиче се притиска до майка си и се поуспокоява, докато тя отмята с пръст косата от лицето ѝ и нежно обгръща бузата ѝ с длан.