Сам Крайстър - Тайната на Торинската плащаница

– Измихте ли си ръцете, момичета? – Знае, че не са, и лицата им го потвърждават. – Така си и мислех. Хайде, тичайте да се измиете. – Побутва пилешкото към съпруга си. – Ще го разсипеш ли по чиниите?

– Добре.

– Аз също трябва да се измия. – Тя му показва дланите си и излиза в коридора. – Хайде, момичета, побързайте да не изстине яденето – извиква достатъчно силно, за да заглуши звука от телефона, докато набира спешния номер.

Не ѝ пука за унижението. Този път завинаги ще се отърве от мръсника.

45

БОЙЛ ХАЙТС, ЛОС АНДЖЕЛИС

Някаква светлина привлича погледа му.

Вратата се отваря. Показват се двама души. Някой си тръгва.

Сега ги вижда по-ясно. Джени Харисън застава отвън по къса пола, горнище с гол гръб и обувки с токчета. С едната ръка държи бутилка бира, с другата помахва за довиждане на някого. Ким Бас, с развята руса коса, слиза от терасата и тръгва по очуканата алея. Джей Джей се колебае за момент. Представяше си, че първо ще убие Харисън. Заслужила си го е, Бог му е свидетел. Но Бас го привлича повече. Тя тръгва по улицата. Сама. Безпомощна. Сякаш му се предлага. Готова е да приеме наказанието си.

Той пали двигателя и потегля с изключени фарове. Къщата ѝ е на петнайсет минути пеша – покрай парка „Холенбек“, през Източна четвърта улица, после покрай сервиза на ъгъла на „Къмингс“. С колата ще стигне за по-малко от пет минути.

Когато завива надясно по „Чикаго“, му хрумва нещо. Тя може да мине напряко през парка. Това би било идеалното място да я хване. Сто декара поляни. И езеро. Джей Джей завива по „Сейнт Луис“ покрай зелената площ. Тук е прекалено оживено. Момчета със скейтборд подскачат по бордюра. Падат и се хилят, наливат се с бира. По-нататък наркоманчета се мотаят около входа на увеселителния център, от една тонколона дъни странна музика.

Вътрешният глас му нашепва да се придържа към това, което му се удава най-добре. Да се придържа към плана. Да прави нещата така, както ги е правил винаги. Той спира до една запустяла бензиностанция, точно срещу закусвалня „Събуей“ – място, където не би влязъл, дори да умира от глад. Оглежда се за камери, докато заключва колата с дистанционното. Няма.

Благодаря ти, Господи!

Бас живее в триетажно тухлено блокче, оградено с ниска телена ограда и неподдържана морава. Той спокойно отива до входната врата и със задоволство вижда, че е отворена. Когато влиза, лампите светват. Празен гол коридор, сини стени, син под. Във фоайето няма пощенски кутии. Няма начин да разбере кой къде живее. Само три врати. На тях има номера, но не и имена. Той пак излиза и се оглежда за звънци. Няма. Затова влиза отново. Вратите са старомодни, британски стил, с процепи за писма в дървото – напоследък на много места започнаха да ползват такива, защото намаляват престъпността, най-вече кражбите на самоличност и измамите с кредитни карти. До всяка врата има вертикално прозорче от матово стъкло – жалък опит да се придаде по-приветлив вид на тези адски килийки.

Стълбището е тясно, но твърде открито, за да му послужи като скривалище. Тя ще дойде всеки момент. Няма много време.

Помисли. Без паника. Мисли.

Помисля си дали просто да не почука на апартамента отляво и да попита къде живее Бас. Когато поглежда вратата обаче, забелязва, че е по-широка, отколкото тази отдясно. Разширена е, за да може да мине инвалидна количка. Поглежда вратата отдясно. Около дръжката има нарисувани цветя. Щампа. Бас не би направила такова нещо. В нея няма нищо артистично. Под третата врата се вижда светло петно. Той се приближава и се заслушва – басови мъжки гласове, звук от телевизор.

Джей Джей се качва на втория етаж. И тук има три врати. Навсякъде е тъмно. Качва се на третия етаж. Още три апартамента – под вратите на два от тях се вижда светлина. Той коленичи пред вратата на онзи, в който е тъмно, и повдига капачето на процепа за писма. Подушва миризма на мухъл. Тук отдавна не е влизано – явно никой не живее вътре.

Значи – на втория етаж. Сигурен е. Ким Бас живее на втория етаж. Интуицията му подсказва, че е така. Бог му казва къде ще бъде. Джей Джей сваля колана си и прави примка с него. Сяда като сянка на последното стъпало. Чака неподвижно. Ослушва се в мрака и се усмихва, докато слухът му се нагажда към шумовете.

Трак . Вратата на ниската метална ограда се затваря.

Троп, троп. Троп, троп . Токчета по бетонната пътека.

Кашляне. Пресипнало женско покашляне на пушачка. Изкачващи се стъпки.