Сам Крайстър - Пророчеството Венеция

Том си спомня картината на Каналето, която Розана Романо му даде, преди да умре. Все още мисли за това съвпадение, когато Валентина продължава:

– Бейл научил за произхода си от своите осиновители, които вероятно са му разказали всичко с добри намерения, но още от малък той развива натрапчива омраза към всичко католическо и италианско. Според психолозите на ФБР това го е накарало да иска да унищожава всичко, свързано с Църквата или Италия.

– Символиката и злото са могъща комбинация – отбелязва Том. – Особено при самотници с нещастно детство. А какво стана със сребърните плочки, Плочите от Атманта?

– Пазят се под ключ в сейфа на карабинерите – отговаря Валентина, като взема една купичка с плодове, оставена до леглото.

– Недостъпни както за сатанистите, така и за Църквата – добавя Вито. – По-късно ще решим какво да правим с тях. Всъщност пазим ги в два сейфа.

– Два ли? – пита Валентина, като си взема една чепка грозде.

– Не съм суеверен, но не искам трите плочки да са на едно място. Реших, че е най-добре да бъдат разделени. – Разперва ръце. – Знам, трябваше да са в три различни сейфа, но имам само два.

Тримата се засмиват.

В този момент вратата се отваря.

Тина се стъписва, когато вижда други хора при Том.

– Извинявай, не знаех, че имаш посетители.

– Влез – кани я радушно Том. – Това не са посетители, а приятели и бивши работодатели. Сигурно помниш Валентина.

Двете жени само се усмихват леко за поздрав.

– А това е шефът ѝ. И точно в момента се канеха да оставят плодовете ми и да отидат да закусят. – Обръща се към Вито. – Пътьом би ли уредил да ме освободят от това болнично легло? Спешно!

– Ще се постарая – отговаря майорът, като става и кимва за довиждане на Тина.

Валентина я поглежда мрачно и измърморва:

– И да не изядеш всичкото грозде.

Тина изчаква да затворят вратата, после поглежда Том:

– Моментът подходящ ли е да поговорим? Или искаш друг път?

– Сега е добре – усмихва се Том. – Всъщност моментът е идеален.

III

ЛОС АНДЖЕЛИС

На девет хиляди километра от Венеция една млада калифорнийка спи дълбоко в болнично легло, подобно на това на Том.

Кристиана Афонсо има голям късмет, че е жива.

Лекарите казаха, че е кървяла толкова силно по време на операцията, че за малко не са я изпуснали.

Майка ѝ Джилиан седи до леглото. Държи ръката на тийнейджърката и отмества няколко кичура от измъченото ѝ лице.

Горкото момиче преживя толкова много. А когато се събуди, го чакат още цял куп тревоги.

Новороденото в стъкления кувьоз до Джилиан размърдва ръчички – нервен спазъм, от онзи вид потрепване, което кара старите хора да казват, че си усетил присъствието на някой дух.

Джилиан Афонсо пуска ръката на дъщеря си и оставя внука си да потрепва в съня си. Смята да потърси параклиса на болницата. Иска да коленичи и да се помоли за съвет.

Преди да се отдалечи от леглото, посяга зад врата си и откопчава верижката на златното кръстче, което носи от първото си причастие. Слага го на врата на дъщеря си и я целува. Надява се то да я предпазва до края на живота ѝ.

Преди да отвори вратата и да излезе в коридора, спира и поглежда още веднъж в стаята. Странно е, че бебето не проплака при раждането. Това направи впечатление и на лекарите. Всяко новородено проплаква. Това обаче – не. Появи се на белия свят с едва доловимо изпъшкване. Очите му са големи и уверени. Сякаш вече е преживяло всичко това.

Има и други странни неща.

Баба Джилиан не иска да вземе внучето си. Не изпитва инстинктивно желание да го прегърне, да го обича или да го целуне. Това я кара да изпитва вина. И я плаши.

Може би причината е в тежкото раждане?

Може би се бои да не го нарани?

Не, не е това.

Дълбоко в себе си тя знае истинската причина. Така е, защото внук ѝ е син на мъжа, който изнасили дъщеря ѝ.

На мъжа, когото един свещеник уби в една тъмна уличка в Комптън преди около девет месеца.

Нека да си призная.

Някои подробности, свързани с етруските, са измислени.

Абсолютна фантазия. Пълна лъжа. Не са много, но има такива.

Град на име Атманта никога не е съществувал. Нито, слава Богу, произведение, наречено „Портите на Съдбата“.

По отношение на историческото време, също съм послъгал (мъничко). Въпреки че всичко, което описвам в главите за Тевкър и Тетия (между другото, това са истински гръко-етруски имена), е точно, толкова развити селища и общество едва ли са съществували през 666 г. пр. Хр. Било е твърде рано за градове с правилно подредени улици като кардо и декуман , сложни храмове като построения в свещената горичка, развита образна скулптура или мащабна морска търговия като описаните. Някои от тези неща са се появили столетие или няколко столетия по-късно. Други детайли са по-надеждни – като ролята на нецвиса (известен още като харуспекс) при гадаенето по черния дроб на жертвените животни, пантеона на етруските богове, оглавяван от Уни, Тиния и Менрва, и билковите илачи, използвани от Лартуза Лечителя.