Сам Крайстър - Пророчеството Венеция

Седма спринцовка – още калиев хлорид.

Осма спринцовка – още физиологичен разтвор.

Гласът на Бейл вече е само тихо ръмжене:

– Аз съм един от многото. Ние ще заразим телата ви, ще омърсим децата ви. Ще заразим с рак внуците ви.

Невероятно, но Бейл повдига глава. С изцъклени очи се втренчва в наблюдаващите го журналисти.

– Когато сте на смъртното си легло, спомнете си това – аз ще ви чакам в ада.

Зад стъклото една жена скача на крака и разплакана, хуква към изхода.

Началникът на екипа за екзекуцията поглежда Макфоул:

– Табла А свърши, господин директор.

Кимва към електрокардиографа, който все още показва силна сърдечна дейност.

– Повторете протокола – заповядва Макфоул, който не вярва на очите си. – Използвайте табла Б и резервните катетри. И побързайте!

Калифорния – 06.03.00 ― Венеция – 15.03.00 ― Каракас – 08.33.00

ВОДОПАДЪТ АНХЕЛ, ВЕНЕЦУЕЛА

Експлозията се чува от километри.

Облакът от взрива се вижда далеч отвъд отдавна евакуирания национален парк „Канайма“, където е поставена бомбата.

На любимото за туристите място за наблюдение, откъдето милиони фотоапарати са заснели това, което местните наричат parakupa-vena, kerepakupai merú – най-високия пад, зейва кратер.

Бомбата е заредена от предната вечер.

Избухва в 8,33 местно време или 6,03 калифорнийско. Заложена от фанатик, който е забравил да си свери часовника.

Прашният облак се издига в синьото небе, но никой не е пострадал.

Дори дивите животни.

В далечината най-високият водопад в света продължава да се извисява в омагьосващата си красота, невпечатлен нито на йота от събитията наоколо.

Калифорния – 06.12.00

„САН КУЕНТИН“

Още осем спринцовки.

Бейл вече е в безсъзнание.

Всички са вперили погледи в електрокардиографския апарат.

Мастилото продължава да тече.

Рисува ниски планинки върху хартията.

Той скоро ще умре.

Но все още е жив.

Никоя екзекуция не е продължавала толкова дълго. Никой убиец не е бил толкова труден за убиване.

Апаратът изпиуква.

– Равна линия – обявява един от медиците.

Членовете на екипа за екзекуции не успяват да сдържат усмивките на облекчение.

Макфоул вижда, че хората в аквариума ръкопляскат и се радват. Налага се да мобилизира цялата си воля, за да прояви професионализъм и да не се присъедини към тях.

Независим медик влиза в стаята, за да потвърди смъртта.

Хората от екипа разкачват мониторите и кабелите.

Лекарят си слага стетоскоп и преслушва голите гърди на Бейл.

Течностите в трупа все още се движат и издават шум – странни подземни звуци на настъпващата химична смърт.

От червата се чува продължително къркорене.

За момент прозвучава като човешки глас. Като зловещ шепот на чужд език. Езика на смъртта.

Лекарят леко потреперва, после вдига очи и обявява:

– Затворникът е мъртъв. Време на смъртта – 6,13.

1Ругатня с името на Божията майка, която италианците използват, когато са изключително ядосани – б. р.

I

ГРАДСКАТА БОЛНИЦА, ВЕНЕЦИЯ

Лекарите зашиват раната на ръката на Том и превързват изкълчения му глезен, но заради нараняванията на главата настояват да го задържат през нощта. Това изобщо не му харесва. Особено след неколкодневния плен в Болницата на чумавите.

На всичкото отгоре по телевизора в стаята му предават само новини за осуетената бомбена атака във Венеция. Засега медиите не са надушили за международните събития, но той е сигурен, че скоро ще започнат да приказват и за това.

По някое време в малките часове той става от леглото и пита една сестра как е Тина Ричи.

Намира я в съседната стая, почти на същото разстояние, на което двамата бяха затворени от похитителите си. Заварва я в съзнание, замислено втренчена в тавана. Том се приближава бавно до леглото.

– Здравей – казва тихо. – Как си?

Трябва ѝ секунда, за да го познае.

– Добре съм. – Размърдва се смутено в леглото. – А ти как си?

– Идеално. – Том се приближава още малко. – Няма да оставам. Исках само да видя дали си добре.

– Не изглеждаш идеално – отбелязва тя, като кимва към превързаната му ръка и глезена.

– Няколко драскотини и синини. На спортната площадка съм се контузвал по-сериозно.

Тя вижда стотици незададени въпроси в очите му. Въпроси за тях . Въпроси за нейната роля във всичко.

– Том, накараха ме насила да напиша онази статия във вестника. Отидох в комуната на Изола Марио да пиша за тях и онази мръсница Мера ме накара. После ме закараха на онова ужасно място. – Тина изглежда, сякаш всеки момент ще заплаче. – Накараха ме, Том. Виж..