Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

— Уолър се прикрива добре. Отне ни доста време да го надушим, но доказателствата няма да издържат в съда. Изобщо не се съмняваме, че е от лошите, но не можем да го докажем.

— Тогава защо изобщо се занимаваме с него, ако не можем да го вкараме в затвора? Така само ще го предупредим да внимава повече.

Франк поклати глава.

— Операцията няма за цел да го заловим и съдим. Искаме да го спипаме натясно, за да го принудим да ни снесе информация. Трябва да го убедим, че е в негов интерес да ни разкаже всичко за своя бизнес, за който току-що научихме.

— Какъв е той?

— Транспорт на ядрени материали, които доставя на известни ислямски фундаменталисти. Ако ни предаде клиентите си, ще сключим сделка с него.

— Каква сделка?

— Общо взето, ще го пуснем да си ходи.

— За да продължи да поробва деца?

— Шоу, опитваме се да избегнем ядрен холокост. Хората отгоре са навити на такава сделка. Освен това така ще спрем бизнеса му поне за малко. Разбира се, ще му останат свободата и всичките пари, които несъмнено е скрил на безброй места по света.

— И някой ден отново ще завърти търговията си. Знаеш ли, понякога се обърквам с кой точно дявол се борим.

— Борим се с всичките, но по различен начин.

— Добре, какъв е планът?

— Разбрахме, че отива в Южна Франция, за да си почине малко от планирането на ядрени удари. Наел е една вила в Горд. Бил ли си там?

Шоу поклати глава.

— Чух, че е много красиво — добави Франк.

— Аз и за Виена така чух. Но обикновено виждам само канализацията, някое и друго спешно отделение и моргата.

— Той пътува с тежка охрана — продължи Франк.

— Те винаги така правят. Как си представят да стане отвличането?

— Бързо и чисто, разбира се. Но французите не знаят нищо. Не можем да очакваме помощ от тях. Ако се издъниш, оставаш сам.

— Защо ли не съм изненадан?

— Освен това няма да имаш много време.

— Аз никога нямам много време.

— Прав си — призна Франк.

— Значи го отвличаме, обработваме го и се надяваме да се пречупи?

— Само го отвличаме. Ще има други, които ще го поемат.

— И после ще го пуснат да си ходи? — попита Шоу с отвращение.

— Онези с костюмите определят правилата.

— Ти също си с костюм.

— Поправям се. Хората със скъпите костюми определят правилата.

— Добре, но ако си спомняш, последният път, когато бях във Франция, не мина много добре.

Франк сви рамене.

— Тогава да се заемем с подробностите.

Шоу допи кафето си.

— Подробностите са най-важното, Франк. Както и да имаш дяволски късмет.

Реджина Кемпиън се качи в деветгодишния си очукан смарт, измина разстоянието от апартамента си в Лондон до град Лийвсдън и продължи още няколко километра на север. След като се повъртя по тесните селски шосета, тя зави по един черен път, широк колкото за една кола, и в крайна сметка стигна до две каменни колони, покрити с лишен, на които имаше табела с надпис „Хароусфийлд“ — имението, пред което се намираше в момента. Както обикновено очите й се плъзнаха нагоре по извитата алея от ситен чакъл към старата къща, която сякаш щеше да рухне.

Твърдеше се, че някога Ръдиард Киплинг е живял като наемател тук. Реджи не вярваше да е истина, но не се съмняваше, че имението би допаднало на един писател с вкус към невероятно заплетените приключенски истории. Къщата беше огромна, с безброй пристройки, тайни врати и тунели, каменни кули, гигантска библиотека, слепи коридори, които свършваха направо в стената, таванско помещение, претъпкано с ценни предмети и същото количество боклуци, изба като лабиринт, която съдържаше безброй прашни бутилки с вино, най-често негодно за пиене, старовремска кухня с таван, който течеше, и открити кабели, които хвърлиха искри, и допълнителни постройки, които можеха да поберат няколко армейски батальона, разхвърляни върху стотина хектара пустеещи земи. Беше древно, запуснато имение, в по-голямата си част необитаемо, но Реджи беше влюбена в него. Ако имаше пари, щеше да го купи. Но тя никога нямаше да има толкова пари.

Често оставаше тук през нощта. Страдаше от неизлечимо безсъние и бродеше с часове из огромната тъмна къща. В такива моменти понякога усещаше присъствието на други обитатели на Хароусфийлд, които вече не бяха между живите. Реджи нямаше нищо против да живее тук през цялото време. Апартаментът й беше малък и семпъл, в неособено хубав квартал и въпреки това беше по-скъп, отколкото можеше да си позволи. Ограничаваше се откъм храна и дрехи, за да плаща наема си. Със сигурност не беше избрала тази кариера с идеята, че ще изкарва много пари.