Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

— Това момче се е казвало Дейвид Резенберг — обясни тя.

Момчешкото лице на дисплея беше изпито; хлътналите бузи и стъкленият поглед подсказваха, че краят му наближава.

— Така и не доживяло своя бар мицва. Знаеше ли това, преди да наредиш да го убият, хер полковник Хрубер ? Тринайсетият му рожден ден вече е бил минал, но еврейските обреди, естествено, не са се спазвали в концентрационните лагери.

Старецът продължаваше да се дави, без да откъсва ужасения си поглед от снимката.

Барбара натисна едно копче и на дисплея се появи лицето на млада жена.

— Това е фрау Хелен Кох. Прострелял си я с пушка в корема, преди да изпушиш първата си цигара за деня. Според твърденията на очевидци е агонизирала три часа, преди да издъхне, но твоите хора са попречили на всички опити на останалите евреи да й помогнат. Всъщност онази сутрин си убил двама души, защото фрау Кох е била бременна.

Останалата част от тялото му беше парализирана, но пръстите на стареца се впиха в завивките. Погледът му беше прикован в устройството за повикване, но въпреки че беше само на половин метър от него, не можеше да го достигне. Жената го хвана за брадичката, за да го обърне към фотоапарата.

— Съсредоточи се, полковник. Нали си спомняш фрау Кох? А Дейвид Розенберг? И него си спомняш, нали?

Старецът най-сетне примигна в знак на потвърждение.

— Бих ти показала и снимките на другите хора, които си осъдил на смърт, но тъй като са повече от сто хиляди, нямаме време за това.

Тя извади една снимка от джоба на халата си.

— Взех я от рамката на пианото в прекрасната ти библиотека.

Тя вдигна снимката пред лицето му.

— Открихме сина ти, дъщеря ти, внуците и правнуците ти. Всички са невинни. Нали виждаш лицата им? Точно както лицата на Дейвид Розенберг, Хелен Кох и всички останали. Ако имах време, щях да ти разкажа с подробности как ще умре всеки един от тях тази вечер. Всъщност седем вече са мъртви, и то само защото са свързани с теб. Нали разбираш, хер полковник — искахме да се уверим, че не са останали чудовища, които да се възпроизвеждат.

Старецът се разплака. От устата му се разнасяше нещо като тихо мяукане.

— Браво, хер полковник. Не се съмнявам, че плачеш от радост. Може да си помислят, че сексът ни е бил толкова добър, че си се разплакал. Сега е време за сън, но ти гледай снимката. Не се обръщай. Все пак това е твоето семейство.

Старецът затвори очи, но тя го удари през лицето, за да го накара да ги отвори. После се наведе и прошепна нещо в ухото му на друг език.

Очите му се разшириха.

— Позна ли го, хер Хубер? Това е идиш. Не се съмнявам, че често си чувал този израз в лагерите. Но ако не знаеш какво означава, ето чуй: „Ще гниеш в ада.“

Тя сложи една възглавница върху носа и устата му, но не покри очите му, така че да продължава да вижда обреченото си семейство до края на живота си. След това го притисна силно. Старецът не можеше да направи нищо, докато кислородът му свършваше.

— Това всъщност е много по-лека смърт, отколкото заслужаваш — каза му тя, докато белите му дробове се бореха да поемат въздух, какъвто липсваше.

След като гръдният му кош подскочи за последен път, тя махна възглавницата от лицето му и прибра снимката на Хубер във военна униформа в джоба на халата си заедно с малкия фотоапарат. Всъщност не бяха убили роднините му и не възнамеряваха да ги преследват. Не убиваха невинни хора. Но искаха той в последния си час да мисли, че е виновен за смъртта на онези, които му бяха най-близки. Осъзнаваха, че смъртта му изобщо не може да се мери с ужаса на хората, избити по негова заповед, но това беше най-доброто, което можеха да направят.

Тя се прекръсти и прошепна:

— Дано Господ да разбере защо го правя.

След малко, на връщане към стаята си, отново мина покрай пазача — един наперен аржентинец. Той я изгледа похотливо. Тя отвърна на усмивката му и игриво залюля хълбоци, като му показа бледата си кожа под късия халат.

— Да ми кажеш кога и ти имаш рожден ден — подразни го тя.

— Утре — каза бързо той и се опита да я хване, но тя му се изплъзна.

Радвам се, защото утре вече няма да съм тук.

Барбара отиде право в библиотеката и сложи снимката в рамката. Един час по-късно светлините отново примигнаха и угаснаха. Последва същата пауза от десет секунди, преди да се включи генераторът. Прозорецът на Барбара се отвори и се затвори. Облечена в черно, с плетена шапка на главата, тя се спусна по един улук, заобиколи периметъра на охраната, прескочи високата ограда около имението и се шмугна в колата, която я чакаше. Не беше особено трудно, защото охраната на имението беше организирана по такъв начин, че да не позволява на натрапниците да влязат, а не да излязат. Шофьорът Доминик, слаб млад мъж с тъмна къдрава коса и тъжни очи, я погледна с облекчение.