Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

Тази вечер щеше да спи спокойно, както и всяка друга вечер. Съвестта му беше чиста. Клепачите му вече натежаваха, когато с изненада чу как вратата се отвори отново. Той се вторачи в сумрака. Силуетът й се очертаваше на прага.

— Барбара? — каза той.

Тя заключи вратата след себе си и влезе в спалнята му. Докато се приближаваше към леглото, той видя, че е облечена само с памучен халат, който едва покриваше бедрата й и беше широко отворен на гърдите. Загорялата й кожа надничаше от няколко различни места, но не и където се прихлупваше халатът. Кожата там беше бледа като на хълбоците й. Беше пуснала косата си, която меко обгръщаше раменете й. Освен това беше боса.

Тя се плъзна на леглото до него.

— Барбара? — каза той, а сърцето му заби учестено. — Какво правиш тук?

— Знам, че ме желаеш — отговори тя на немски. — Виждам го в очите ти.

Той простена, когато тя хвана ръката му и я мушна между двата ревера на халата си, близо до гърдите.

— Но аз съм стар човек, не мога… не мога да те задоволя.

— Аз ще ти помогна. Ще го направим бавно и хубаво.

— Ами пазачът? Той е пред вратата. Не искам да…

Тя нежно го погали по главата.

— Казах му, че имаш рожден ден и аз съм твоят подарък.

Барбара се усмихна и добави:

— Освен това му казах да ни остави поне два часа.

— Рожденият ми ден е чак след месец.

— Не ми се чакаше повече.

— Но аз… не мога. Наистина те желая, Барбара. Само че съм прекалено стар за това. Адски стар, по дяволите.

Тя се притисна към него и го докосна там, където никой не го беше докоснал от десетилетия. Той простена.

— Недей да ми причиняваш това. Казвам ти, че няма да стане.

— Ще бъда търпелива.

— Но защо ме искаш?

— Защото си много богат и важен мъж. А и виждам, че преди си бил много красив.

Той се хвана за последното като удавник за сламка.

— Наистина. Наистина бях красив. Имам снимка.

— Покажи ми — измърка тя в ухото му, като продължаваше да движи ръката си нагоре-надолу под халата му.

Той натисна капака в таблата на леглото, извади снимката и я подаде на Барбара. Очите й се спряха на него и на Адолф Хитлер, застанали един до друг.

— Приличаш на герой от войната. Герой ли беше?

— Вършех си работата — отговори той с чувство за дълг. — Изпълнявах заповеди.

— Сигурна съм, че си бил много добър.

— Никога не съм показвал тази снимка. На никого.

— Поласкана съм. А сега се отпусни.

Той се подчини и тя го възседна, като разтвори халата си, за да вижда тялото й. Освен това свали устройството за повикване от врата му.

Старецът се опита да протестира.

— Да не вземе някой неволно да натисне бутоните — обясни тя, като дръпна устройството по-далеч от ръцете му.

Тя се наведе, така че гърдите й се залюляха над лицето му.

— Не искаме никой да ни прекъсва.

— Да, права си. Не искаме да ни прекъсват.

Тя бръкна в джоба си и извади едно хапче.

— Ето какво ти донесох. Ще ти помогне.

Тя посочи към слабините му.

— Не знам дали мога. Нали пия други лекарства…

— Ще издържиш цели часове — прошепна тя. — Ще ме накараш да крещя.

— Господи, да можех…

— Само трябва да го глътнеш — каза тя и вдигна малкото хапче. — И после съм твоя.

— Ще подейства ли?

От възбуда по брадичката му се проточи слюнка.

— Досега винаги е действало. Хайде, глътни го.

Тя му подаде хапчето, наля чаша вода от гарафата на нощното шкафче и не откъсна очи от него, докато той жадно преглъщаше хапчето с водата.

— Става ли вече? — попита нетърпеливо той.

— Почакай малко. А през това време и аз ще ти покажа нещо.

Тя извади един миниатюрен фотоапарат от джоба на халата си. Беше същият, който й бяха подхвърлили през прозореца в момента, в който токът спря и охранителната система изключи.

— Барбара, лошо ми е.

— Не се притеснявай.

— Обади се на доктора. Натисни бутона. Хайде, направи го.

— Няма страшно. Просто хапчето започва да действа.

— Не си усещам тялото. А езикът ми…

— Стана по-голям? Господи. Явно хапчето действа на езика ти вместо на другото. Ще трябва да подам оплакване до производителя.

Старецът изгъргори. После се опита да посочи към устата си, но ръцете вече не му се подчиняваха.

— Натисни бут…

Тя отмести устройството за повикване още по-встрани и плътно се загърна в халата си, за да се прикрие. След това се настани до него.

— Нека да ти покажа няколко снимки.

Включи фотоапарата. На малкия дисплей се появи стара черно-бяла портрета снимка.