Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

Тя го закара до асансьора и двамата се качиха заедно в спалнята му. Помогна му да се съблече, като избягваше да поглежда съсипаното му тяло. Цялото му богатство не беше достатъчно, за да я накара да го гледа гол. Преди няколко десетилетия със сигурност щеше да го гледа, както и да направи много други неща, ако той поискаше. Ако самата тя искаше да запази живота си. Сега просто му помагаше да облече пижамата си, все едно беше малко дете. Сутрин трябваше да го измие и да го нахрани — отново като бебе. Колелото беше описало пълен кръг. Тръгнал от люлката, той отново беше стигнал до люлката, а след нея го чакаше единствено гробът.

— Седни при мен, Барбара — нареди той. — Искам да те погледам.

Каза го на немски. Това беше другата причина, поради която я беше наел — говореше родния му език. В тази част на света бяха останали малко хора, които го знаеха.

Тя седна, кръстоса дългите си загорели крака и сплете пръсти в скута си, като от време на време му се усмихваше — жест, за който също й се плащаше. Старецът мислеше, че тя трябва да изпитва единствено благодарност към него — защото й беше дал избора да работи в това величествено имение, където задачите й бяха лесни и не толкова начесто, или да отде да се продава за дребни монети по улиците на близкия Буенос Айрес.

Най-сетне той махна с ръка, тя веднага се изправи и затвори вратата зад гърба си. Старецът се отпусна на възглавниците. Тя сигурно щеше да отиде в стаята си, веднага да се съблече, да застане под душа и да изтърка от тялото си мръсните следи от докосването му. Той тихо се засмя, когато си го представи. Дори грохнал и сакат, все пак оказваше някакво въздействие върху жените.

Ясно си спомняше славните дни, когато крачеше напето, а токовете на офицерските му ботуши, високи до коляното, потракваха по циментовия под. Само този звук беше достатъчен, за да накара целия лагер да трепери от страх. Ето това беше истинската власт. Всеки ден той имаше привилегията да изпитва чувство за неуязвимост. Всяка негова заповед се изпълняваше на мига, без колебание. Хората му подреждаха паразитите в дълги редици, с мръсните им дрехи и наведени глави, но и тези нещастници не бяха слепи за блясъка на величествените му ботуши и властта, въплътена в униформата му. Тогава той играеше ролята на Господ, като избираше кои да умрат и кои да живеят. Онези, които оставаха живи, естествено, не печелеха кой знае какво, защото ги очакваше ад на земята — болезнен, жалък и унизителен, доколкото се простираше въображението му.

Старецът се премести наляво и натисна един правоъгълник в таблата на леглото. Дървеният капак се отвори и той протегна треперещата си ръка, за да набере комбинацията на вградения сейф. Извади снимката и отново се отпусна на възглавницата, за да я разгледа. Пресметна, че беше снимана точно на този ден преди шейсет и осем години. Умът все още му служеше вярно, макар че тялото му го беше предало.

На снимката все още нямаше трийсет, но вече беше облечен в голяма власт заради интелигентността и безпощадността си. Беше висок и слаб, със светлоруса коса, която се открояваше на фона на почернялото му лице с квадратна челюст. Изглеждаше великолепно в парадната си униформа, с всичките си медали — макар да беше наясно, че почти никой от тях не е заслужен. Той не беше участвал в бойни действия — липсваше му кураж за това. Масите, лишени от талант, можеха да се справят с оръдията и да срещнат смъртта си в окопите. Неговите умения му бяха позволили да потърси по-безопасни места, на които да се развива. Очите му се изпълниха със сълзи при вида на младежа, който беше тогава; а до него, разбира се, стоеше самият фюрер. Дребен на ръст, но истински гигант във всяко друго отношение. Черният му мустак беше замръзнал както винаги над изразителната уста.

Той целуна по бузата младежа на снимката, а после и великия фюрер — както правеше всяка вечер, преди да заспи. После върна снимката в скривалището и се замисли за годините, изминали от времето, когато избяга от Германия — броени месеци преди съюзниците да превземат Берлин. Беше подготвил бягството си предварително, защото беше прозрял какъв ще е неизбежният изход от войната — вероятно още преди собственото си командване. Беше се укривал в продължение на десетилетия, но отново беше използвал „таланта“ си, за да построи империя, като изнасяше минерални суровини и дървен материал от новата си родина и безмилостно мачкаше конкуренцията. Но въпреки това жадуваше за отминалите дни, когато животът на другите човешки същества беше в ръцете му, за да го прекърши или пощади.