Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

— Отлична работа, Дом — каза му тя на английски с британски акцент. — Охранителната система се изключи в точния момент.

— Метеоролозите познаха за бурята. Беше добро прикритие за моя инженерен удар. Той каза ли нещо?

— Само с очи. Но разбра всичко.

— Поздравления, Реджи. Този беше последният.

Реджина Кемпиън, наричана от приятелите си Реджи, се облегна и свали шапката си, под която беше скрила изрусената си коса.

— Грешиш. Не беше последният.

— Какво искаш да кажеш? Няма други нацисти като него. Хубер беше последният кучи син.

Тя извади снимката на Хубер и Адолф Хитлер от джоба си и се вторачи в нея, докато колата се носеше по тъмните шосета край Буенос Айрес.

— Да, но винаги ще има чудовища. И ние трябва да ги унищожим до крак.

Шоу се беше надявал мъжът да се опита да го убие и не остана разочарован. Някои хора просто реагират остро, когато виждат със собствените си очи края на свободата си и вероятността в близко бъдеще да се появи официална дата за екзекуцията им. Няколко секунди по-късно мъжът вече беше проснат в безсъзнание на пода, а на разбитата му буза бяха отпечатани кокалчетата на юмрука на Шоу. Помощникът на Шоу се появи след една минута, за да го предаде на полицията. Шоу мислено задраска от списъка си с неотложни задачи поредната изпълнена: залавянето на безсърдечен фанатик, който използваше нищо неподозиращи деца, за да взривява хора, които не вярваха в същия бог като него.

Десет минути по-късно Шоу вече беше в една кола, която пътуваше към летището на Виена. До него седеше началникът му Франк Уелс. Франк изглеждаше като най-опасния кучи син, с когото може да се сблъскаш в живота си — и, общо взето, наистина беше такъв. Гръдният му кош беше като на мастиф, както впрочем и ръмженето. Предпочиташе евтини костюми, които изглеждаха постоянно измачкани от момента, в който ги облечеше, и шапка, която беше излязла от мода преди няколко десетилетия. Шоу твърдо вярваше, че Франк е от онези хора, които са се редили в погрешната историческа епоха. Щеше да си бъде точно на мястото през двайсетте или трийсетте години на миналия век и да преследва престъпници като Ал Капоне или Джон Дилинджър, въоръжен с лека картечница, без да си прави труда да представи съдебна заповед за обиск или да прочете правата на арестувания. Лицето му беше небръснато, а двойната му брадичка се тресеше над дебелата шия. Беше на петдесетина години, но изглеждаше по-стар, сякаш в душата му се бяха натрупали около осемдесет години жлъч и ярост. Отношенията между него и Шоу се колебаеха между привързаност и омраза, но ако се съдеше по намръщената му физиономия, в момента явно бяха в негативната си фаза.

Шоу донякъде го разбираше. Една от причините Франк да не обича да сваля шапката си дори в кола или в сграда беше желанието да прикрива не само плешивата си яйцевидна глава, но и белега на черепа. Белег, оставен от куршум, изстрелян от самия Шоу. Това не беше най-доброто начало на едно приятелство. И все пак този почти смъртоносен сблъсък беше единствената причина сега двамата да работят заедно.

— Малко се забави, докато проследиш Бени — отбеляза Франк, като дъвчеше незапалена пура.

— Като се има предвид, че „Бени“ бин Аламен в момента е на трето място в списъка на най-издирваните терористи, мисля все пак да се потупам по рамото.

— Просто казвам, Шоу. От съвет глава не боли.

Шоу не отговори — най-вече защото не му се занимаваше. Погледна навън през прозореца към красивите булеварди на Виена. Много пъти беше идвал в австрийската столица, която беше дом на някои от най-прочутите музикални гении в историята. За съжаление винаги беше идвал по работа, така че най-яркият му спомен от този град не беше някой вълнуващ концерт, а разминаването на косъм със смъртта, когато един едрокалибрен куршум беше профучал опасно близо до главата му.

Той потърка косата си. За една скорошна мисия му се беше наложило да си обръсне главата. Беше на четирийсет и няколко, висок почти два метра и корав като камък, но когато косата му порасна отново, беше посивяла на слепоочията. Дори за човек като него последните шест месеца се бяха оказали много трудни.

Франк сякаш прочете мислите му.

— Какво стана с теб и Кейти Джеймс?

— Тя се върна към журналистиката, а аз — към моята работа.

Франк свали прозореца си, запали пурата и остави дима да излиза през процепа.

— И това е всичко, така ли?

— Какво повече да има?

— Двамата преминахте заедно през доста сериозни изпитания. Обикновено това сближава хората.