Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

Тя паркира колата си пред стара конюшня, която сега се използваше за гараж и работилница. Явно няколко души бяха пристигнали преди нея. Имаше ключ, с който си отвори, и когато влезе, над главата й се разнесе тих звън. Миг по-късно един широкоплещест мъж на трийсет и няколко, висок около метър и осемдесет, се появи в преддверието. В едната си ръка държеше чаша чай, а в другата — деветмилиметров пистолет, насочен в гърдите на Реджи. Носеше тесни кадифени джинси, бяла риза с навити ръкави, разкопчана на гърдите, и черни кожени мокасини без чорапи въпреки мразовития хлад, който изпълваше Хароусфийлд дори в средата на лятото. Гъстите му тъмни вежди почти се срещаха по средата на челото, а рошавата му кестенява коса се спускаше върху тях.

Когато я видя, той прибра пистолета в кобура под мишницата си, ухили се и отпи от чая.

— Ей, Реджи, трябваше да ми се обадиш по телефона, преди да влезеш — каза Уит Бекъм. — Щях да те застрелям като едното нищо. И щеше да ми е мъчно поне няколко седмици.

Тежкият му ирландски акцент се беше стопил през последните няколко години, така че Реджина му разбираше почти всичко, без да има нужда от преводач.

Тя свали якето си и го окачи на дървената закачалка на стената. Беше с избелели дънки, леко тъмночервено поло и черни боти. Косата й беше в естествения си тъмнокестеняв цвят, прибрана на тила със седефена шнола. Не носеше грим и когато застана под слънчевите лъчи, нахлуващи през прозорците, край раздалечените й изразителни очи се очерта фина плетеница от бръчици, макар че беше само на двайсет и осем.

— Никога нямам покритие тук, Уит.

— Явно е време да си смениш оператора — посъветва я той. — Искаш ли чай?

— Кафе. Колкото по-силно, толкова по-добре. Полетът беше дълъг и не можах да спя много.

— Веднага.

— Страхотно, благодаря ти. Тук ли е Дом? Не видях мотора му.

— Мисля, че го остави в един от гаражите. И не е просто мотор.

— А какво?

— Ездитна ракета. Различава се от обикновените мотори по конските сили и прочие, разбираш ли?

— О, колко интересно, мъжки играчки.

Той я погледна по-внимателно.

— Добре ли си?

Реджи се усмихна насила.

— Великолепно. Никога не съм се чувствала по-добре. След като го направиш веднъж, всеки път е по-лесно.

Уит се намръщи.

— Това са глупости и ти го знаеш.

— Знам ли го?

— Не Забравяй, че Хубер е убил няколкостотин хиляди души и в продължение на шейсет години не е бил наказан.

— И аз съм чела доклада, Уит.

Тонът й му се стори твърде рязък.

— Може би трябва да си починеш малко. Да заредиш батериите.

— Батериите ми са заредени. Достатъчен ми беше един дълъг полет и няколко питиета. Полковник Хубер вече е заличен от паметта ми.

Уит се ухили.

— Нали няма да вземеш да се побъркаш сега?

— Няма, но все пак благодаря за вниманието. Кой друг е тук?

— Обичайните заподозрени.

Тя погледна часовника си.

— Толкова рано ли ще започваме?

— Когато има нова задача, никой няма търпение.

— Да, и аз.

— Сигурна ли си?

— Не се заяждай. Какво стана с кафето ми, по дяволите?

Реджи премина по няколко коридора, в които миришеше на мухъл, докато стигна до двойна дървена врата с разкошни пирографирани изображения на книги на двете крила. Дръпна едното и влезе в библиотеката. Три от стените бяха запълнени с книги, а покрай тях имаше плъзгащи се стълби, монтирани в потъмнели медни жлебове, с които можеше да се стигне до най-горните рафтове. Четвъртата стена бе заета с редици стари фотографии и портрети на мъже и жени, които отдавна не бяха между живите. В библиотеката имаше облицована с камък камина, висока до тавана — една от малкото в къщата, които работеха. Но дори тя проявяваше склонност да бълва дим обратно в помещението. Реджи спря да се стопли пред пламъците, преди да се обърне към хората, настанени около голямата маса с извити крака, която заемаше средата на помещението.

Реджи кимна на всеки поотделно. Всички бяха по-възрастни от нея, с изключение на Доминик, който седеше в отсрещния край и изглеждаше съвсем отпочинал. После погледът й се спря на най-възрастния мъж начело на масата.

Майлс Малъри беше облечен като провинциален джентълмен — костюм от туид с кожени кръпки на лактите, вързана накриво папийонка, измачкана риза с яка, която в единия си край стърчеше към тавана, семпли обувки с тъпи носове и чорапи, които не скриваха пълните му крака, лишени от косми. Имаше масивна глава, обградена с ореол от посивяла коса, която не беше виждала бръснар от месеци. За сметка на това брадата му беше грижливо подстригана — и беше сива като косата с изключение на едно бяло кичурче. Очите му бяха зелени и проницателни, скрити зад дебели очила с черни рамки; имаше масивна челюст и малка намръщена уста, а кривите му зъби бяха пожълтели от никотин. В дясната си ръка държеше малка извита лула и точно в момента я тъпчеше с най-зловонната тютюнева смес, чийто дим скоро щеше да изпълни цялото помещение.