Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

Доминик примигна объркано, а бузите му почервеняха.

Реджи се засмя.

— Шегувам се. Уит ме посъветва да се отпусна. Но ако говорим сериозно, когато ме пипаше, той не опипваше мен, а Барбара — германската кукла. Трябваше да изиграя тази роля, за да се добера до него. Постепенно, без да бързам. Но това беше само роля. Ето така издържах. Ако се оставех на емоциите, щях да избухна и той нямаше да бъде наказан. Това е най-добрата мотивация. Ако се оставиш на емоциите, лошите ще спечелят.

Доминик довърши бирата си.

— И как беше?

Тя го изгледа неразбиращо.

— Кога? Когато проклетата му ръка беше пъхната под полата ми?

— Не, имах предвид онзи момент, нали разбираш?

— Честно да ти кажа, изобщо не се замислих. Просто го направих.

— На мен все още не ми се е налагало. Затова се чудех.

— Когато дойде моментът, ще се справиш, Дом. Всички се справят по различен начин, но ти ще свършиш каквото трябва. Не се съмнявам в теб.

Той помълча малко, после тихо каза:

— Другите ловци на нацисти са ги предавали на полицията, за да бъдат съдени. Защо ние не го правим по този начин?

Реджи пак се приведе напред и почти прошепна:

— Това са само онези случаи, за които пише във вестниците. Наистина ли мислиш, че не е имало групи, които са предавали германците направо на израелците? Смяташ ли, че израелците са се занимавали да ги съдят? Освен това хората вече губят интерес. В американското Министерство на правосъдието има специален отдел, който се занимава с нацистите. Финансирането и персоналът му са орязани, защото всички смятат, че старите дружки на Хитлер вече не са между живите. Все едно проклетият Трети райх е държал някакъв монопол върху злото. Виждала съм такъв геноцид в Африка, Азия и Източна Европа, какъвто те дори не могат да си представят. Злото няма географски ограничения. Всеки, който мисли по различен начин, се заблуждава.

Настъпи кратко мълчание. После Доминик смени темата.

— Как си представяш плана?

Тя го изгледа строго.

— По такъв начин, че не можем да го обсъждаме на обществено място.

— Извинявай. Но тази вечер заминавам за Хароусфийлд.

Реджи се отпусна.

— И аз. Професорът иска да започнем по-рано. Освен това над мен живее една двойка, които се чукат като зайци на всеки кръгъл час. По цял ден слушам само: „Господи, господи, да, още, още!“ Усилвам уредбата до дупка, но пак ме побъркват. Искаш ли да отидем заедно с колата?

— Не, аз ще съм с мотора.

— С ездитната ракета? — попита с равен глас тя.

— Какво? А, значи с Уит не сте говорили само за мисията.

— Не е ли твърде мокро, за да караш на две колела?

— Имам екипировка за дъжд — каза Доминик и добави възторжено: — В Хароусфийлд ми харесва повече, отколкото в Ричмънд.

— Аз пък се радвам, че ще мога да се наспя.

— Значи ще се видим там. Първо трябва да спра някъде, за да заредя.

Когато се изправиха, Реджи сложи ръка на рамото му.

— Дом? Когато дойде моментът, трябва просто да се съсредоточиш върху мисълта, че справедливостта най-сетне ще възтържествува. Това е. Ще се справиш, вярвай ми.

Реджи се събуди рано на следващата сутрин, седна в леглото си в спалнята на третия етаж в Хароусфийлд и потрепери. Тази част от къщата никога не се отопляваше. Тя погледна навън през прозореца. Дъждът беше спрял и дори изглеждаше, че през облаците се промъкват слънчеви лъчи. Реджи наплиска лицето си с вода от чешмата, сложи си анцуг и маратонки и излезе през задния вход на имението, за да потича. След осем километра, когато се беше изпотила и усещаше белите си дробове приятно напрегнати, тя се върна в къщата. От кухнята се разнасяше аромат на кафе и пържени яйца с бекон. Реджи си взе бърз душ, като през последната минута стисна зъби и издържа ледената вода от студения кран, докато старите водопроводни тръби скърцаха и дрънчаха в протест срещу начина, по който ги използваше. След това се преоблече с дънки, мокасини и черен пуловер с остро деколте, под който сложи бяла тениска, и слезе на първия етаж.

Понякога в Хароусфийлд се събираха цели двайсет души, но тя знаеше, че днес са по-скоро десетина, като някои от тях бяха специалисти по история, които работеха в библиотеката или в кабинетите на първия и втория етаж. Единствената им задача беше да идентифицират следващото чудовище, с което щеше да се заеме екипът. Имаше и лингвисти, които се потапяха в чуждите езици от местата, където дебнеше следващото зло. Други изследователи проучваха стари телеграми, откраднати дипломатически доклади и ръкописни сведения за различни зверства, доставени по тайни канали от Третия свят. Реджи знаеше, че този път задачата им ще бъде още по-трудна. Нацистите се славеха с изрядната си документация. Садистите, които бяха продължили по стъпките им на толкова различни места по света, не оставяха след себе си ясна следа за своите зверства.