Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

Седем от единайсетте изстрела бяха попаднали там, където искаше — в тялото. Ако целта беше истински човек, всички щяха да засегнат жизненоважни органи. Два от останалите бяха попаднали в главата — отново там, където се беше прицелила. Един от изстрелите беше на милиметър извън целта. Последният беше пропуснал на неприемливо разстояние.

Тя смени листа, презареди пистолета си и стреля отново. Десет от единайсет. Отново. Единайсет от единайсет. Отново. Девет от единайсет. Въпреки усилията на вентилатора тунелът беше изпълнен с гъст дим.

— По дяволите! — изруга Реджи, докато кашляше и размахваше ръце.

Нищо чудно да не беше улучила последните няколко пъти просто защото не можеше да диша или дори да вижда проклетата мишена. Реджи тежко закрачи обратно по тунела, като си мислеше, че е крайно време да си направят истинско стрелбище — но освен това разбираше, че тунелът е единственото място, откъдето изстрелите нямаше да достигнат до чужди уши, които на свой ред да отнесат въпроса до местните полицейски власти. От изкуфелите академици не се очакваше да се занимават с огнестрелни оръжия.

Когато стигна до оранжерията, Реджи с изненада откри Уит, който я чакаше там.

— Предположих, че си долу — каза той. — Е, във форма ли си?

— Още съм зле — отговори унило Реджи, затвори вратата и я заключи.

Уит се подпря на остъкления шкаф, в който преди бяха съхранявали покълналите семена. Беше станало още по-хладно и дъхът му излизаше на кълба.

— Е, не се спичай толкова. Ти не използваш често пистолет. Падаш си по ножовете и възглавниците. Аз съм момчето с магнума.

Думите му я накараха да се намръщи.

— Понякога си голям кретен, Уит.

— Не мисли, че омаловажавам постиженията ти. Но наистина не съм виждал по-напрегнат човек от теб.

— Явно не излизаш достатъчно. Всъщност съм доста спокойна в сравнение с повечето хора.

— Е, как ти се стори този Фьодор Кукин?

— Съвсем скоро ще го видим с очите си в Прованс.

— Не ми харесва, че имаме толкова малко време за планиране.

Тя сви рамене.

— Професорът каза, че змията не излиза много често на открито. Това може да е единствената ни възможност.

— Прикритието ти трябва да бъде идеално. Този тип има ресурси да проверява много надълбоко.

— Досега не съм имала оплаквания от нашите хора — отговори Реджи.

Усещаше, че Уит иска да каже още нещо.

— Искам да участвам пряко в операцията — изрече той на един дъх, после млъкна, може би за да провери каква ще е нейната реакция. — Дали ще можеш да говориш с професора?

Реджи прибра пистолета си в кобура и избърса ръцете си с парцал, който намери на една работна маса.

— Планът все още е в предварителна фаза. Има време за това.

— Знаеш как работи умът на Малъри. Ти винаги си първият му избор за върха на острието.

— Ти също си водил доста мисии, Уит — отговори твърдо тя.

— Да, преди да дойдеш. Не ме разбирай погрешно. Не те обвинявам в нищо. Ти си страхотна наистина. И тъй като най-често мишените ни са стари мъже, има логика мисията да се води от млада дама, така че да свалят гарда по-лесно. Но аз също съм добър. И въпросът е там, че не съм започнал тази работа, за да нося чантите през цялото време. Искам и аз да участвам в екшъна.

Реджи помисли няколко секунди.

— Ще говоря с професора — каза накрая тя. — Все пак Кукин не е деветдесетгодишен нацист, който да се полъже по едно хубавичко лице и малко голо бедро.

Уит се ухили и пристъпи по-близо до нея, като я оглеждаше от горе до долу.

— Не се подценявай, Редж. Това работи за повечето мъже. Както стари, така и млади.

Тя се усмихна и го перна леко по бузата.

— Благодаря за предложението, но сега се дръпни.

После го заобиколи, преди той да пристъпи още по-близо, и се отдалечи към къщата.

По пътя спря само на още едно място: в гробището на имението. Беше отдалечено от къщата и обградено с жив плет от здрав английски тис в близост до малка брезова горичка. Надгробните камъни бяха потъмнели от времето и тук сякаш беше още по-студено, все едно труповете под земята протягаха нагоре своите ледени пръсти.

Реджи застана пред един гроб и се вгледа в стария надпис на камъка, както правеше винаги.

„Лора Р. Кемпиън, родена 1779, починала 1804. Ангел, върнат на Небето.“

Нямаше представа дали наистина има връзка с тази Лора Р. Кемпиън и дали второто име на жената е било Реджина. Беше починала само на двайсет и пет, но по онова време това надали бе толкова необичайно. Вероятно беше починала по време на раждане, както много жени в онази епоха. Една сутрин Реджина случайно беше попаднала на надгробния камък, докато се разхождаше в имението, и веднага се беше заела да провери дали наоколо не бяха погребани и други хора с нейната фамилия. Нямаше такива, макар че някои от останалите фамилни имена се повтаряха на различни места в гробището. Беше направила проучване за Лора Р. Кемпиън в интернет и в библиотеката, но не беше открила нищо. Имаше поет на име Томас Кемпиън, роден в началото на XVI век, и едно от най-известните му стихотворения беше посветено на жена на име Лора, но това според Реджи нямаше никаква връзка.