Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

И затова просто избягах.

Отново се вторачи в листчето с телефонния номер. Трябваше поне да й даде възможност да му се развика заради онова, което й беше причинил. Мина още един час, през който той не помръдна от мястото си.

После се изправи и отново набра номера.

— Здравей, Шоу — каза тя.

— Как разбра, че съм аз?

— Обади се преди един час и затвори.

— Откъде знаеш? Номерът ми е скрит.

— Въпреки това разбрах, че си ти.

— Как? Никой друг ли не ти се обажда?

— Не и на този телефон. Дадох номера само на Франк, за да ти го даде.

— Добре — каза бавно той. — Тогава защо не се опита да ми върнеш обаждането?

— За да те оставя сам да решиш. Как си?

— Няма ли да ми се скараш?

— Каква полза?

Това не беше в стила на онази Кейти Джеймс, която познаваше. Тя беше силно емоционална и не криеше чувствата си. Беше и импулсивна — черта на характера, от която Шоу едновременно се дразнеше и се възхищаваше, защото в това отношение беше съвсем различна от него. Или поне от този човек, който той си представяше, че е. Всъщност се оказа, че когато е с нея, можеше да бъде доста спонтанен.

Шоу се изправи и отиде до прозореца, от който се виждаше павираният вътрешен двор на хотела. Нощта се спускаше над Париж.

— Добре съм — каза той. — Ти как си?

— Пак съм на свободна практика. Получих няколко предложения за постоянна работа, но нито едно от тях не ми беше интересно.

— Какви бяха предложенията? От някакви парцали?

— От „Ню Йорк Таймс“, от немския „Шпигел“, дори от „Ролинг Стоун“. Абсолютни парцали.

— Мислех, че искаш да се върнеш в играта.

— Явно не съм искала. Как е Франк?

— Същият.

— Значи явно ти си се върнал в твоята игра.

— Явно — измърмори той.

— Къде си?

— По работа.

— Аз засега съм в Сан Франциско. Как мислиш, кога ще свършиш тази работа?

— Не съм сигурен.

— Не си сигурен дали ще оцелееш при следващата задача? Или нещо друго?

Той не отговори.

— Е, ако искаш да си поговорим, вече знаеш номера ми.

— Кейти?

— Да?

Шоу чу как дишането й се учести.

— Беше хубаво да те чуя.

— Пази се. И не забравяй, че не си длъжен да правиш всичко, което Франк ти нареди.

Тя затвори и Шоу хвърли телефона на леглото.

Доминик остави халбата си и потупа Реджи по ръката.

— Извинявай, Дом — рече засрамено тя. — Какво каза?

Двамата бяха в един ресторант на няколко пресечки от нейния апартамент в Лондон, но умът й се беше отнесъл нанякъде.

— Уит е говорил с теб за задачата.

— Чакаше ме пред стрелбището. Той ли ти каза?

— Всъщност аз му дадох идеята да говори с теб.

— Защо с мен? Можеше да отиде направо при професора.

— Професорът и Уит невинаги се разбират.

Реджи се намръщи.

— Всеки има такива моменти.

Тя отпи от своя чай и си поигра с една бисквита в чинията си. Навън беше притъмняло и ръмеше, а острият вятър се блъскаше в прозореца. В дъното на ресторанта имаше камина, задръстена със сажди, в която немощно припукваше огън. Реджи знаеше, че ако това време се задържи през цялото лято, половината хора в Лондон ще започнат да планират самоубийството си, а другата половина — поне да се замислят по въпроса. При обичайни обстоятелства една екскурзия до слънчевия Прованс щеше да бъде истинска благодат. При обичайни обстоятелства.

— Знаеш ли, че той искаше да участва и в операцията срещу Хубер, но професорът се възпротиви?

Тя се наведе напред и сниши глас:

— При Хубер беше различно. Там нямаше смисъл да се влиза със стрелба. Старият нацист искаше цици и дупе, а не избухлив ирландец с татуировки и деветмилиметров глок.

Доминик повдигна едната си вежда.

— Откъде знаеш, че Уит има татуировки?

Реджи въздъхва уморено.

— Престани, Дом. Капнала съм.

— Все пак Уит може да участва в операцията срещу Кукин.

— Обещах му, че ще говоря с Малъри, и наистина ще го направя. — Реджи го изгледа над чаената си чаша. — Ами ти? Каква роля искаш?

Доминик сви рамене.

— Чета за Голодомора още от първата среща. Искам да накажем този кучи син.

— Не се оставяй емоциите да те управляват. Така не можеш да се съсредоточиш, а точно в такива случаи стават грешките.

— А ти как изключваш? Как успяваш да не изпитваш нищо?

Тя се приведе още по-близо към него, красивите й очи се разшириха, а усмивката й стана съблазнителна.

— Всеки път когато Хубер ме опипваше, аз си представях, че си ти, Дом — каза Реджи и пъхна парче бисквита в устата си с върха на езика. — И така издържах.