Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

— Това изобщо не ми звучи логично — изсумтя Малъри.

— Аз бях в катакомбите — възрази Шоу. — И видях как Райс стреля по Кукин. Той се опита да убие шефа си.

— Възможно ли е вашият доносник да е Райс? — настоя Реджи.

Професорът сви рамене.

— Предполагам, че е възможно. Както казах, той остана анонимен.

Лиза взе думата:

— Шоу, ако това, което казваш, наистина е вярно, как ни помага да се доберем до Кукин?

— Ако Райс е вашият вътрешен човек, можем да използваме този факт срещу него, за да стигнем до шефа. Той със сигурност вече е доста притеснен. Все пак Кукин остана жив.

Шоу погледна към Реджи.

— Вие го нарекохте с истинското му име онази вечер. Райс със сигурност го е чул. Съмнявам се, че Кукин е останал доволен от този факт. Може би Райс вече си мисли, че дните му, така или иначе, са преброени.

— А как ще се доберем до Алън Райс?

— Кукин има верига от законни бизнес предприятия. Предполагам, че Райс участва в управлението им. Щабът на Кукин е в Монреал. Притежава апартамент в центъра на града. Предлагам да замина за Канада и да започна да ровя на място.

— Ти ли? — попита Реджи.

Той я погледна.

— Да, аз.

Реджи по навик погледна към професора.

— Какво мислите?

— Какво ще кажеш Уит да дойде с теб? — попита той.

Шоу поклати глава още преди да чуе въпроса докрай.

— Двамата не работим добре заедно. Освен това той е доста буен и сигурно няма да ме слуша.

— Аз ще дойда — каза Реджи.

— Не е добра идея — възрази Шоу.

— Защо?

— Просто така, довери ми се.

— Не съм съгласен — каза Малъри. — Смятам, че трябва да дойде с теб.

— Според мен не си ти човекът, който казва какво трябва да се прави — заяви Шоу. — Аз съм този човек.

— Имаме общ интерес да приключим заедно с тази история — отговори Малъри. — А има и нещо друго. Признавам, че си в състояние да прекратиш операциите ни, но това е нож с две остриета.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че организацията, за която работиш, явно също е строго секретна. Ако нашето съществуване излезе наяве, мога да те уверя, че същото ще се случи и с вас.

Шоу обмисли думите му, като прикриваше истинските си емоции зад непроницаема маска.

— Ще си помисля — отговори той.

— Не мисли твърде дълго — посъветва го Малъри. — Както сам каза, Кукин също се опитва да се добере до нас.

Шоу и Реджи се върнаха с колата до Лондон. Спряха пред хотел „Савой“.

— Искаш ли да се кача? — попита тя и бързо добави: — За да поговорим.

— Тази вечер не. Има много неща, които трябва да обмисля. Може би друг път.

Реджи подкара колата, очевидно разочарована.

Шоу се качи с асансьора до стаята си. Отвори вратата и светна лампата.

— Как е, Шоу?

Франк седеше зад бюрото, а превръзките около тялото му издуваха ризата.

Шоу явно не се изненада да го види. Той съблече якето си и го остави на леглото.

— Може би сме прецакани, Франк.

— Значи нещата не вървят според нашия план?

Шоу се отпусна на леглото.

— Съвсем не.

Кейти Джеймс изяде няколко хапки от китайската храна, която си беше поръчала за вкъщи, но после изгуби апетит. Напразно беше похарчила двайсетте долара, които изтегли от банкомата. Тя хвърли кутиите в боклука, остави вилицата си в миялната машина, изплакна си ръцете и се премести в хола. В къщата беше тъмно, както явно предпочиташе през последните дни.

През последните дни? По-скоро през последните месеци.

Кейти седна на един стол и мрачно се загледа в отсрещната стена, на която бяха окачени снимки на нейната приятелка и семейството й. Тя се изправи, приближи се до стената и ги докосна една по една, като галеше с пръст главите на децата. В поредицата от снимки те се развиваха от бебета в хлапета с бузки като катерички, после във високи тийнейджъри и накрая във възрастни хора, които вече имаха и собствени деца, ако се съдеше по най-новите детски снимки на стената.

Кейти никога не се беше омъжвала, кариерата й беше нейният брак. Никога не беше имала деца и всъщност дори не й беше хрумвало. Вместо това имаше две награди „Пулицър“ и грозна рана от куршум, която беше оставила неизличим белег на ръката й. Беше обиколила целия свят на чужди разноски. Сигурно щяха да я помнят дълго като репортер. Беше преуспяла в професионалния си живот и напълно се беше провалила в личния. Тази история не се случваше за пръв път, а тя със сигурност не беше единствената й жертва, ако изобщо можеше да се смята за жертва. И все пак, когато беше на тринайсет, единствената й мечта в живота беше да стане майка и да има малка къщичка със зелена ливада и дърво отпред — най-добре ябълково дърво, защото винаги беше обичала ябълки.