А. ДИИН - Изчезналата Библиотека

Джейсън равнодушно надникна навън през едно от прозорчетата. Интериорът на реактивния самолет беше в рязък контраст с обикновената му външност. Плюшеният килим и кожените седалки бяха в делови бежов цвят, подсилен от грапава орехова ламперия. На масичка с плот от бежов, идеално излъскан орех, стоеше кристалната чаша с последните капки от питието му, както и папката с бележките и инструкциите. Там бяха и висококачествените фотокопия на трите страници от книгата, изпратили го тук. За първи път видя страниците във вид на пепел в кабинета на Пазителя. По-късно ги откри в целия им блясък и пълнота в новия екземпляр на книгата, от която Пазителят ги бе откъснал. Сега съдържанието им се бе запечатало в паметта му. Прекара дългия полет в запаметяване на всяка подробност.

Не беше необичайно работата му да го отвежда от другата страна на Атлантика, както не му беше чужд и начинът, по който я извършваше - дискретно, забулен в мълчание и потайност.

Беше удостоен с титлата Приятел преди седем години и оттам насетне всеки ден от живота му бе ден на интриги. През следващите години се издигна в йерархията благодарение на ефикасността и хладнокръвието си. Трябваше да се вършат определени работи, с които никой не можеше да се справи по-добре от него. Джейсън не беше човек, който се стреми да взема големите решения, да се сдобие с власт и авторитет в традиционния смисъл на думата. Неговата сила съществуваше на практическо ниво, в суровостта, с която приемаше задачите си, без да задава въпроси, и ги изпълняваше безжалостно.

Той забеляза как край прозореца му преминава светлина от летището. Реактивният самолет се търкаляше към малък участък, запазен за частните пристигащи аероплани. Джейсън беше тук, защото си бе спечелил доверието на най-старшия член на Съвета и се бе сдобил с поста на негов главен помощник. Отговорността, която днес Секретарят стовари на раменете му, беше огромна. Тяхната крайна цел, самата причина за съществуването им, всъщност не бе изчезнала завинаги от погледа им... и може би се за първи път от векове беше толкова близо.

Джейсън нямаше да допусне да опропастят тази цел.

Летище „Хийтроу", Лондон - 11.34 ч. по Гринуич

Секунди по-късно тътенът от приземяването на сто и петдесет тонния „Боинг 777" на пистата събуди Емили Уес от сън, в който бе потънала много късно. Според добре обучения глас, който идваше от кабината, беше 11.34 часът местно време, облачно и 13 градуса по Целзий.

Емили потърка очи, за да се разсъни, докато говорителката приключи с бодро:

- На всички американски пътници на борда пожелаваме приятно прекарване на Деня на благодарността във Великобритания.

Лондон -12.25 ч. по Гринуич

Професор Питър Уекслър бе избрал ягуара тип ес по специфични причини. Почитател на класическия британски дизайн въпреки злощастната история с купуването на „Ягуар" през 1989 година от „Форд" и по-скорошното повторно купуване от индийската фирма „Тата

Мотърс", той бе решил, че това е моделът, който идеално съответства на положението му: изчистен отвън, лъскав отвътре, с идеален баланс на лукс и практичност. Говореше за класа, но не и за изхвърляне. Кола, в която професорът се чувстваше еднакво удобно и когато шофираше, и когато имаше шофьор, а класическият й вид отговаряше на класическия облик на институцията, в която работеше собственикът й.

Цветът обаче - кафяв - бе дело на жена му. Никой университетски преподавател, дори от „Оксфорд", не се ползваше с достатъчно авторитет, за да отнеме последната дума на Елизабет Уекслър, която бе дала съгласие да купят кола, съответстваща на вкусовете на съпруга й, само при условие, че тя ще избере фасадата. Отвън колата светеше в металическо кафяво - оттенък на фино кадифе - а вътре кожените тапицерии се допълваха от полиран ясен.

Питър Уекслър седеше омаломощен в това, което сега наричаше „колата на жена ми", когато Емили се качи през задната врата от дясната му страна. С най- новия пътник, качен от паркинга на летището, седанът се напълни докрай: шофьорът зад кормилото, Уекслър от лявата му страна и Емили отзад, до млад мъж, когото не познаваше.

- Добре дошла отново в Англия, госпожице Уес - поздрави я театрално бившият й ръководител. Наистина се радваше да види студентката си отпреди не толкова много години. Емили Уес бе една от най-умните, с бърз ум и борчески дух. Възхищаваше се на решителността й също толкова, колкото и на интелекта й.