А. ДИИН - Изчезналата Библиотека

Той се обърна към Емили - една от малкото им лични срещи - и възкликна пламенно:

- Знаете ли, тези каталози са удивителни!

Емили, прекалено изненадана от спонтанното завързване на разговор, за да отговори както трябва, само кимна.

- Обръщали ли сте внимание - продължи Арно - колко много университети по света използват същата остаряла програма? Една версия тук, друга там, но по същество е едно и също. Използвал съм тази измишльотина в Оксфорд, в Египет, в Минесота. Нито веднъж не е сработвала както трябва. Същата тази система, Емили. Навсякъде.

Емили си спомняше, че се усмихна смутено, позволявайки си този единствен сдържан жест. Ако не обърнеше внимание на малкото му слово срещу технологиите, какво оставаше? Ами че по някакъв начин възрастният професор знае името й. Сияние на слава, макар и малко.

Това беше един от малкото им разговори насаме и съответно правеше писмата на Холмстранд още по-загадъчни. Защо, когато е усетил предстоящия си край, е избрал да се свърже именно с Емили? Ако наистина е открил къде се намира Александрийската библиотека, защо е избрал да се довери на по-нискостоящ колега? И защо се изразяваше толкова предпазливо?

Емили се изтръгна от размислите си, когато колата заподскача по снадките на някакъв мост. Реши, че не може да каже на Айлийн за писмото. Ако Арно е искал Айлийн да разбере, е щял да й каже лично, щом са били толкова близки. Емили не желаеше да предава неизреченото му доверие.

Най- после Айлийн също се изтръгна от унеса си и хвърли поглед към Емили.

- Вкъщи ли се прибираш?

- Моля?

- Полетът ти тази вечер. Вкъщи ли се прибираш? За да прекараш празника със семейството си?

- Не точно - отговори Емили. Не беше сигурна какво друго да обясни.

- Значи ще прекараш известно време сама на спокойствие?

Емили почувства как стомахът й се свива. Ръката й се стрелна към джоба на якето, където бе прибрала писмата на Арно. Наистина пътуваше сама, но поради някаква причина доста се съмняваше, че това, което я очаква, е точно спокойствие.

Пристанището Шипу, извън Нингбо, Китай

Пакетът беше увит в обикновена кафява хартия, завързана с тънка черна връв. Типичното за района опаковане го караше да прилича на всеки друг, като се изключи фактът, че нямаше никакви надписи - нито адрес, нито получател, нито подател.

Библиотекарят извади пакета от плетената си торба и го остави в ръждясалото метално чекмедже. Вратичката се завъртя на пантите си и се затвори с ясно скърцане и той силно я блъсна, за да се увери, че няма да се отвори. Пъхна обратно небиещия на очи и също толкова ръждясал катинар, който бе махнал само преди няколко минути, и го стисна в юмрук, за да го затвори.

Беше дванайсетата пратка от назначаването му досега и новият Библиотекар я достави с огромно внимание. Следваше точно инструкциите, които получи от наставника си преди година: уверяваше се, че е сам и никой не го следи, сетне минаваше по сложния криволичещ път от дома си до мястото, където оставяше пакета. Приготвяше го точно според спецификациите в грижливо проверен размер. Не говореше с никого за задачата си и ходеше на работа както обикновено.

Съгласно напътствията в писмото никога не се бавеше на мястото, където оставяше пратката. Старият рибарски склад се намираше далеч от града, сгушен сред дърветата отстрани на пристанището, и след като се погрижи никой да не може да отвори чекмеджето, Библиотекарят се отправи към дърветата и по познатата пътека обратно към града.

И този месец бе изпълнил благородната си цел. Сърцето му се изпълни с гордост, задето е подпомогнал древен проект, пълните подробности за който никога нямаше да разбере.

21.46 ч. централно стандартно време - в полет над международното летище,, Сейнт Пол ” вМинеаполис

„Използвай този твой ум на историк, Емили"

Съветът, с който приключваше последното писмо на Холмстранд, запрати решително топката право в полето на Емили, от която се искаше да разплете загадъчните инструкции. Дори в смъртта, професорът си оставаше преподавател и изискваше отговорите да дойдат от усилията на студентите му, вместо неохотно да им подхвърля по някое късче незаслужено интелектуално богатство, на което нямат никакво право.

„Адски дразнещо е" - помисли си Емили. Колкото и да се възхищаваше на преподавателските инстинкти, в този случай нямаше да има нищо против да й поднесат наготово информацията, от която се нуждаеше. Въодушевлението й нарастваше и й беше трудно да се примири с липсата на конкретни подробности.