А. ДИИН - Изчезналата Библиотека

- Арно също е започнал да се интересува от преподаването още като дете - отбеляза Айлийн. - И също като теб се е устремил към него със замах. Разбира се, тогава светът е бил различен. Но вие и двамата сте се устремили към това, което ви е интересувало, всеки по свой начин. А и двамата обичате борбите.

- Борбите ли?

Айлийн се ухили.

- Битките, конфликтите. Големите мигове. Историята в действие.

Това бе добро обобщение на интересите на Емили. В университета бе изложена на влиянието на културите на древните гърци и римляни, египтяни и араби, асирийци и хети. Всички тези непознати се превърнаха в нейни приятели и тя откри това, което щеше да се превърне в истинската й любов: техните стълкновения, техните конфликти, разтърсващите света мигове, когато културите се сблъскваха. Сраженията на гърците с римляните. Зав-ладяването на египтяните от арабите. Потискането на израилтяните от асирийците. Приятелите се превръщаха във врагове, враговете влизаха в битки и после отново ставаха приятели. В битките и борбата напук на съдбата имаше нещо, което пасваше на характера й Като тий-нейджърка беше отлична спортистка, а като по- голяма се бе изкатерила по доминираната от мъже академична стълбичка, защото и притежаваше нещо от същия борчески дух.

- И не ме убеждавай, че и кариерата ти е минала без конфликти - продължи Айлийн -въпреки младостта ти. - Стипендия „Роудс" за Оксфорд, докторат в „Принстън".

- Нима си запомнила всичко това - удиви се Емили - от интервюто при кандидатстването ми преди почти две години?

- Някои хора правят впечатление - усмихна се Айлийн и мислите й пак се насочиха към Холмстранд. - Арно беше единственият от факултета, който постоянно събираше на лекциите си колкото студенти, толкова и колеги.

Емили кимна разбиращо. През първата година на Арно във факултета самата тя предано посещаваше неговите лекции при всяка възможност. Арно беше от хората, които нямаше как да не се впуснат в спомени, и всяка от лекциите му неизменно се превръщаше в препускане из дебрите на неговата памет - пътуване, с каквото малцина можеха да се похвалят.

Емили не го познаваше добре на лично ниво и сега почувства, че завижда за познанството на Айлийн с него. Известна й беше предимно репутацията му. Беше запозната и с неговите ексцентрични особености, които не можеш да не простиш - и както тайно признаваше Емили, на които нямаше как да не се възхити - у един възрастен професор с неговия ранг. Арно бе прочут със склонността си към афоризмите. В лекциите си вмъкваше различни мъдрости, които понякога подкрепяха проницателни тези, а друг път просто изразяваха раздразненията и предпочитанията на един възрастен човек.

- Знанието не е кръгообразно. Кръгообразно е невежеството. Знанието е застанало в средата на старото, но винаги сочи към новото.

Това бе началото на встъпителната му лекция и енергичните му възражения срещу теорията за кръга се оказаха постоянно повтарян рефрен във всички лекции, които Емили бе посетила.

Освен това Арно имаше навика - с времето се превърпа в нещо като запазена марка - да повтаря по три пъти ключовите точки в изложението си.

- В Рим не е имало Златна ера. Не е имало Златна ера. Не е имало Златна ера.

Всичките му лекции бяха пронизани от такива тройни повторения. Когато го попитаха за този навик на семинар за папирусите от Оксиринх, на който Емили особено се бе насладила, Холмстранд подчерта:

- Ако повторите нещо три пъти, хората ще разберат, че сте сериозни Ако е само веднъж, може да е станало случайно. Дваж може да е съвпадение. Изречеш ли нещо триж, значи го твърдиш със сигурност.

„Миналото винаги е живо - гласеше друга от мъдростите на Холмстранд, - стига да го помним. Знанието има живот и сила, стига само да е опазено от човешката забрава."

Тези думи оказаха толкова силно въздействие върху религиозния академичен идеализъм на Емили, че тогава ги записа в конспекта за курса си за следващата година. Големият ум трябваше да бъде не само ценен, а и използван.

Кулминацията на спомените на Емили за Холмстранд беше срещата, при която двамата говориха за технологиите - ясен спомен, запечатал се в съзнанието й. Беше преди няколко месеца и тя седеше в една от кабинките в библиотеката „Гулд" на колежа. Търсеше нещо в електронния каталог. Арно правеше същото. Побелял, облечен в туид професор с очила на носа, седнал пред компютърен екран, би изглеждал не на място при всички други обстоятелства, но Арно пред компютър беше нещо различно. Изглеждаше абсолютно незапознат с новите технологии, сякаш всяко натискане на клавиш го объркваше, но се ориентираше в системата с учудваща пъргавина. Дори и сега Емили видя, че в характера му е налице някакъв странен парадокс.