А. ДИИН - Изчезналата Библиотека

Непредвидената забележка накара очите във всички прозорци да се вдигнат и Секретарят изпита лек прилив на усещане за мощ. Способността да държи колегите си в напрежение за новините невероятно пасваше на вродения му стремеж към доминиране. Беше му известно нещо, което те не знаеха. Щяха да узнаят само защото той е решил да им каже.

- Не разбирам - обади се един от членовете. - Щом и двамата са мъртви, значи задачата ни е постигната. На заплахата от разобличаване е сложен край, дори това да означава, че вратата ни към... други неща... е затворена.

Колебанието, преди да изрече „други неща", едва смекчаваше споменаването на това, за което всички на монитора знаеха, че отдавна е единственото нещо, единствената цел за съществуването на древната им институция.

Секретарят остави мъжа да се доизкаже, и продължи:

- Господа, възможно е все още да можем да постигнем най-голямата си цел.

Отново направи пауза, доволен от обърканото мълчание на колегите си. Никога не бе усещал по-силно собствения си авторитет.

- В последните си мигове Пазителят се е опитал да запази нещо в тайна от мен Нещо повече от възможността да разобличи участниците в сегашната ни драма. Послед ните му мигове са били последен жест на заблуда, последен опит да ни попречи да постигнем целта си.

Посегна към голямата книга с твърда корица, донесена от Приятеля - нищо неозначаващ боклук от масата за кафе, ненадейно превърнал се в нещо твърде ценно: прилично копие на „Илюстрована история на Оксфордския университет" на „Прес".

Всички страници на въпросния екземпляр си бяха на мястото.

- Господа, в смъртта дори най-достойните ни противници допускат грешки. Последната измама на Пазителя не успя - обяви той и впери напрегнат поглед в дигиталните лица на Съвета.

- Тази страна не е достатъчна. Самата библиотека ще бъде наша. Състезанието, господа, все още не е свършило.

Затвори видеовръзката с едно натискане на клавиш и се обърна към мъжа в сив костюм, седнал в сенките от лявата му страна:

- Време е да тръгваш за Оксфорд.

Минесота - 15.00 ч. централно стандартно време

- Не мога да изразя колко съм ти благодарна - каза Емили и погледна към мястото на шофьора в просторната мазда.

Преди няколко часа срамежливо отиде при Айлийн Мерин в кабинета й да я попита дали няма да може да я закара до летището. Първоначалното й намерение беше да шофира сама и да остави колата си на летището, докато се върне след краткото си посещение при Майкъл в Чикаго, но сегашната промяна на плановете я принуди да промени намерението си. Нямаше представа колко ще трае пътуването й до Англия.

- Няма нищо - отвърна Айлийн. - Нямам други лекции за днес и честно казано, като се има предвид случилото се, радвам се, че мога да се махна за малко от колежа.

Усмихна се, но светлокафявите й очи, обкръжени от изящни бръчици, бяха изпълнени с чувство.

- Добре ли го познаваше? - попита Емили, защото знаеше, че Айлийн е приела новината за убийството на Холмстравд по-тежко от повечето им колеги.

- Не повече, отколкото може да се очаква - отговори Лйлийн. - Известна ми е неговата репутация от години, разбира се. Но започнах да го опознавам чак след като дойде тук. Той беше... - поколеба се и се помъчи да намери най-точната дума - ... вълнуващ мъж.

Замисли се, но когато погледна към Емили, на лицето й се изписа изражениг на нежност и загриженост.

- Знаеш ли, двамата с него не сте толкова различни.

Емили не можеше да си представи по-неправдоподобно сравнение.

- По какъв начин? Двамата бяхме на светлинни години един от друг. - Макар и напълно способна да отстоява мнението си в академичните среди, Емили си знаеше мястото.

- Да, но ти си млада - изтъкна Айлийн, - а Арно не е. Не беше. Най-добрите години от кариерата му вече бяха зад него. Поне за това можем да сме благодарни.

Емили замълча, за да позволи на Айлийн един миг на чувства.

- Но имахте толкова много общи интереси и пътища - продължи по-възрастната жена, поизправи се на седалката и се опита да си възвърне спокойствието. - Спомням си, когато четох документите ти за кандидатстване. Преподавателският вирус те е ухапал рано, също като Арно. На колко години беше, когато за първи път си помисли да се заемеш с преподаване? На десет? На петнайсет?

- Да - потвърди Емили. - Вървя по тази пътека отдавна.

Нямаше представа, че и с Холмстранд е било така. Откакто се помнеше, Емили изпитваше желание да преподава. Като ученичка в селската част на Охайо учителите й в гимназията разпалиха тази идея в подрастващия й ум. Обичаше точните науки, защото учителят й в трети клас ги обичаше, и изобразителното изкуство, защото учителят й в пети клас й показа, че може да получава огромно удоволствие от предмета. Когато си мислеше за това сега, не беше сигурна дали е обичала тези предмети сами по себе си, или защото ентусиазмът на учителите й е бил толкова заразен - но точно това й внуши любов към преподаването.