А. Дийн - Изчезналата Библиотека

Емили погледна към бюрото. Там, сред документите, съгледа пакетче, увито в кафява хартия и завързано почти банално с връв. Тя посегна и го сграбчи.

- Давайте... - подкани я Атанасий. - Отворете го.

Оксфорд - 08.15 ч. по Гринуич

Юън Уестърбърг усещаше тежестта на историята на плещите си, докато гледаше как вратата бавно се отваря. Най-после щеше да зърне това, което предшествениците му бяха търсили още от създаването на Съвета. Той беше петдесетият Секретар и открай време изпитваше гордост от специалното число. Но с извършеното днес щяха завинаги да го запомнят като първия, най-великия. Постигналият това, което всички други можеха да смятат само за безнадеждна невъзможност. Силата и влиянието, които за първи път вкуси в кабинета на баща си, щяха да достигнат у него степен, която никой предишен Секретар не познаваше.

Изчака шума от сблъсъка, когато вратата се отвори докрай и се удари в каменната стена от лявата страна, след което внезапно спря. Мигът бе настъпил. Юън наведе глава и влезе в съкровищницата и дома на библиотеката.

Лъчът на фенерчето му бързо се засили от фенерчетата на неговите подчинени и щом очите му свикнаха със светлината, разкрилата се гледка накара дъха му да секне.

Подредени пред него, дълбоко под старинния град, достигащи толкова далеч в тъмните ниши, докъдето стигаше взорът на Секретаря, се простираха редица след редица грижливо изработени рафтове, високи от пода до тавана, подредени внимателно и обмислено. Сред тях бяха разположени дълги маси, а между рафтовете се извисяваха шкафове за документи Красотата на подземното помещение бе невероятна, размерите му - огромни. Тук имаше място за стотици хиляди, дори за милиони книги.

Но не гледката на старинните рафтове остави Секретаря без дъх. Той онемя от факта, че всички те, от първия до последния, бяха празни

По същото време, Александрия, Египет - 10.15 ч. (08.15 ч. по Гринуич)

Пакетът беше малък и тънък. Емили развърза връвта, разкъса хартията и се зачуди как е възможно вътре да има нещо достойно за библиотека от този калибър. Видяното в пакета заличи от ума й всякакви въпроси. Опита да прикрие изненадата си. В ръцете й лежеше малка пластмасова обложка, в която имаше сребристо диввди

Тя погледна към Атанасий, но умиращият вече бе започнал да говори

- Библиотеката може и да е стара... доктор Уес... но винаги е сочила към новото... възползвала се е от новото. Изпращаме информацията си във вид на диск, вместо на купища книги и листове, защото Александрийската библиотека... вече не е склад за ръкописи, документи и книги. Библиотеката, доктор Уес... тя е мрежа.

Историята на Александрийската библиотека, такава, каквато я знаеше Емили, отново се промени. Това беше дума, която не бе очаквала да чуе.

- Мрежа ли? - втренчи се тя в египтянина и обърна сребристото дивиди в ръцете си -Имате предвид, че е онлайн? В интернет? В уебмрежата?

- Нещо подобно - прошепна Атанасий. Дишаше все по-трудно, но на лицето му бе изписана усмивка на удовлетворение. - Очевидно е, че самият интернет е прекалено рискован... твърде обществен, твърде уязвим. Нашата версия е... така да се изразя... малко по-сигурна. Малко по-...защитена.

Отново се закашля. Този път кръвта бликна от устата му като порой и Атанасий се сгърчи от силата на конвулсията. Емили остави настрана дивидито, наведе се и взе египтянина в прегръдките си. Никога досега не беше виждала умиращ и изпитваше всепоглъщаща не обходимост да даде утеха на този добър човек в последните му мигове.

- Всичко е наред, Атанасий - прошепна тя. Тялото на мъжа постепенно се отпусна в ръцете й - Съобщихте ми това, което трябва да знам. Справихте се добре.

С последните останали му капки сила Атанасий вдигна глава към лицето на Емили, сграбчи я за рамото и доближи уста до ухото й.

- Наистина ли мислехте, доктор Уес... че още използваме дървени рафтове и шкафове? Този огромен град е станал тесен за библиотеката още преди две хиляди години... Наистина ли вярвате... че някое физическо хранилище може да я побере днес?

Очите му се приковаха право в тези на Емили. Задържа погледа й толкова дълго, колкото успя, опитваше се да я накара да разбере. И докато животът се оттичаше от тялото му и той потъваше в сън, от който нямаше да се събуди, тези очи, очите на новия Пазител, бяха последното, което видя.

Овалният кабинет, Вашингтон, окръг Колумбия -