А. Дийн - Изчезналата Библиотека

- На него няма написано нищо - провикна се той към баща си и другите мъже долу. - Във всеки случай аз поне не виждам нищо.

- Продължавай да гледаш - изръмжа Юън. - Може да не е написано с думи. Гледай за всичко. Всичко необичайно.

Джейсън продължи да търси, но повърхностите на скулптурата бяха чисти. Единственият „текст“ по нея или може би някакъв белег - бяха странните букви, изписани на самия символ.

„Трябва да е нещо друго.“ Джейсън заопипва изваяния образ с дясната си ръка. Може би ставаше въпрос за нещо, издълбано върху самия него? Нещо, което трябваше да се напипа, а не да се види? Но по гладката повърхност нямаше нищо.

Усещаше нарастващото раздразнение, съчетано с очакване, от страна на Секретаря и мъжете отдолу. „Трябва да е тук“ - напомни си той. Започна да натиска орнамента в издирване на нещо по-непосредствено, някакво по-пряко съобщение. Вероятно символът наистина представлява вход, през който можеше да се влезе в самата библиотека. Забучи пръст във всяка повърхност и контур с надеждата нещо да хлътне или да падне, или по някакъв друг начин да покаже какво е предназначението на орнамента.

Но не се случи нищо.

Най- накрая остана една-единствена възможност. Той внимателно се закрепи на стълбата и облегна хълбоци на най-горните пречки за допълнителна стабилност. После уви двете си ръце край ръбовете на скулптирания знак и го дръпна. Орнаментът не помръдна. Едва когато като последно усилие завъртя символа и го усука доколкото можа от мястото си, усети, че поддава. Адреналинът му скочи, когато осъзна, че цялата повърхност се завърта заедно с ръцете му в посока на часовниковата стрелка.

- Движи се! - извика Юън, сграбчи стълбата и лично протегна ръка да подкрепи сина си.

Джейсън продължи да върти символа, докато го обърна на 90 градуса. Тогава чу отчетливо щракване и символът се застопори в новата си позиция.

В същия миг предметите започнаха да се движат - съвсем буквално. Отдолу се разнесе ясно ниско драскане от далечния ъгъл на залата и изпълни огромното пространство. Докато Джейсън слизаше от стълбата, Юън и останалите прекосиха помещението, за да проверят източника на шума. В ъгъла един от огромните каменни сегменти на пода бавно се плъзна настрани и хлътна в стената. На мястото, където допреди малко се намираше правоъгълният блок, зейна дупка.

В сенките й се виждаше стълбище, което водеше надолу. Юън едва успяваше да овладее въодушевлението си.

Двама от хората му понечиха да слязат първи и да проверят помещението отдолу, каквото и да беше то, но Юън не го допусна. Това беше миг, който възнамеряваше да сграбчи, да овладее за себе си. Той щеше да води. Другите - всички други - щяха да го следват.

Той грабна фенерче от мъжа, застанал най-близо до него, разблъска останалите и пое по стълбите. Слизането му се стори безкрайно. Във всеки случай стълбището бе учудващо дълго. Накрая свърши пред нещо, за което Юън реши, че е поне двуетажен комплекс под земята. Под последното каменно стъпало се простираше коридорче, осветено единствено от неговото фенерче, покрито с прах и паяжини. Коридорчето не беше дълго и в края Юън забеляза стара дървена врата. Не можеше да определи на колко века е, но както целият подземен комплекс, в който се бе озовал, изглеждаше много по-стара от сградите отгоре.

Докато Секретарят се приближаваше към дървената врата, а хората му слизаха по стъпалата зад гърба му, той забеляза металната плоча, прикрепена към вратата. Беше покрита с дебел слой прах и Юън не успяваше да разчете какво пише на нея. Вдигна фенерчето на нивото на рамото си, а със свободната си ръка забърса праха, за да разкрие месинговия надпис отдолу.

И тук Юън прочете най- красивите думи, които беше виждал някога.

REPOSITUM BIBLIOTECAE ALEXANDRINAE

Съкровищницата на Александрийската библиотека. Най-после беше я намерил. През целия си живот бе чакал този миг.

Той бутна дървената врата и затаи дъх. Вратата бавно се отвори.

По същото време, Александрия, Египет -10.00 ч. (08.00 ч. по Гринуич)

- Боже мой, какво са ви сторили? - извика Емили и пак подпря главата на Атанасий на шкафа за документи зад гърба му

Той бавно дойде в съзнание. За първи път се беше размърдал, когато Емили притисна пръст към врата му, за да провери за пулс, и щом успя да застави очите си да се отворят и се изтръгна от дълбокия сън, който заплашваше да го надвие, зърна лицето на Емили - лице, въплъщаващо такава надежда, лице, на което беше заложил толкова много, лице, което не мислеше, че ще види отново.