Джон Вердън - Затвори очи

– Ами значи е минал от другата страна на дървото – заяви Блат. – Не виждам какъв е проблемът.

– Проблемът, Арло, е теренът. Сигурен съм, че си се запознал с особеностите на местността.

– За какъв проблем и какъв терен говориш?

– За дерето. За да стигне човек от бунгалото до мястото, където е намерено мачетето, без обаче да минава пред онова дърво, би трябвало да направи следното. Първо, да тръгне в права линия от бунгалото, да се спусне по един доста дълъг и стръмен склон, покрит с камъни, да върви около сто и петдесет метра по неравното каменисто дъно на дерето, за да се добере до първото място, откъдето може да се изкатери обратно. А дори и след като се качи, няма да му е лесно да върви заради камънаците и рохкавата пръст. На всичкото отгоре точката, в която се излиза от дерето, е доста отдалечена от мястото, където е било мачетето.

Блат въздъхна, сякаш вече бе наясно с всичко това и то нямаше никакво значение.

– Какво като не е лесно? Това не значи, че не го е направил.

– Другият проблем е времето, което би му отнело.

– Тоест? – попита Клайн.

– Огледах района много внимателно. Би загубил адски много време, ако мине през дерето! А не смятам, че е имал особено желание да се мотае и катери толкова близо до бунгалото, след като тялото вече е било открито и хората са обикаляли наоколо на тълпи. При това възникват още два, още по-сериозни проблема. Първият – защо му е да си усложнява така живота? Можел е просто да захвърли мачетето, където му падне. И вторият – и най-сериозен аргумент – следата от миризма е оставена пред дървото, а не зад него.

– Чакай, чакай малко! – намеси се Родригес. – Не виждаш ли, че си противоречиш? Хем твърдиш, че със сигурност е минал пред дървото и ни изтъкваш толкова факти в полза на това, а после заявяваш, че видеото доказва обратното! Какво излиза накрая?

– Излиза, че има грешка в уравнението, само че не мога да я открия – обясни Гърни.

През следващия час и половината групичката го разпитваше за времевото кодиране на видеозаписа и доколко достоверно е то, дали не са изпуснати отделни кадри, къде точно се намира черешата спрямо бунгалото, мястото на мачетето и дерето. Извадиха скиците на местопрестъплението, предаваха си ги един на друг и задълбочено ги изучаваха. Разправяха си вицове за "легендарните" умения и постижения на екипите, работещи с кучета-следотърсачи. Обсъждаха други варианти за изчезването на Флорес, след като се е отървал от оръжието на убийството; за възможното съучастие на Кики Мълър, кога и защо е била убита. Обсъдиха няколко други хипотези за психопатологията на убиец, който отрязва главата на жертвата си. В крайна сметка обаче не се приближиха до разкриването на загадката дори с една стъпка.

– И така – обобщи Родригес възможно най-просто основната неразрешима мистерия, – според Дейв Гърни можем да сме абсолютно сигурни в две неща. Първо, Хектор Флорес е трябвало да мине пред черешата. Второ, няма начин да е минал пред черешата.

– Много интересна ситуация – заяви Гърни, наелектризиран от това противоречие.

– Май е най-добре да си починем малко и да обядваме – обяви капитанът, но при него се усещаше по-скоро раздразнение, отколкото въодушевление.

Гърни не беше привърженик на обяда като светско събитие. Той не беше социално животно и странеше от хората толкова, колкото бе възможно за един женен мъж. И така, вместо да се струпат в столовата, всички се разпръснаха с намерението да посветят определения за почивка половин час на телефоните си "Блекбъри", лаптопите и прочее средства за комуникация.

Той самият щеше да е по-доволен, ако можеше да прекара тези трийсет минути в компанията на колегите си, вместо да седи сам на ледената пейка пред сградата. Но ето че стоеше тук и се опитваше да осмисли последното съобщение, което бе получил – очевидно отговор на неговото "Кажи ми още".

Новото съобщение гласеше: "Ти си такъв интересен човек, трябваше да се сетя, че дъщерите ми много ще те харесат. Толкова е хубаво, че дойде в града. Следващия път те ще дойдат при теб. Кога ли? Кой би могъл да каже? Те искат да бъде изненада."

Гърни гледаше втренчено думите, макар че те брутално го връщаха към смущаващите усмивки на онези млади жени, към наздравицата със светлото "Монтраше", към страховитата черна стена на амнезията.

Помисли си дали да не му прати друго съобщение, което да започва със "Скъпи Сол...", но реши да не разкрива, че знае каква е истинската самоличност на човека, изиграл ролята на Джикинстил. Поне засега. Нямаше представа дали това е важен коз, но във всеки случай не искаше да го проиграва, преди да разбере какво представлява играта. Освен това тази карта му даваше някакво чувство за власт, макар и незначителна. Беше като да носиш джобно ножче, когато отиваш в опасен квартал.